— Проклета жена — промърмори той и бързо се зави през раменете преди да се унесе.
Колин стоя цяла вечност и се взираше през прозореца в мрака, а в съзнанието й се въртяха само кошмари. Не изпитваше никакви чувства, защото мислите, които я терзаеха, ги бяха задушили.
Времето напредваше и скоро слънцето започна да изгрява, а леката мъгла, която беше паднала над пущинаците, започна да се разсейва на сивкавата светлина и най-накрая се скри, докосната от слънчевата топлина. Тази вечер щеше да е празненството, което Моли беше намислила, и цялото село щеше да се изсипе да поздрави лорд Блекстоун за женитбата му.
Тя горчиво се усмихна при мисълта за това. А ако хората научеха истината… какво ли щяха да си помислят? Някой тихо почука и прекъсна бурните й мисли. Колин не отговори, тя просто се втренчи във вратата, която бавно се отвори.
Ян надзърна, а после отиде при нея до прозореца.
— Не можах да заспя — каза той.
Колин все още не казваше нищо, а умът й още беше при Андрю, който беше в опасност, и размишляваше за безпомощността, за отчаянието, за безизходицата й.
— Моля те, кажи ми какво си мислиш?
Ян се опита да повдигне брадичката й, за да погледне в очите й, но тя се обърна на другата страна.
— Ако не те познавах по-добре — Ян направи една пауза, загледан в главата й, а гърбът й беше неподвижен и скован, — щях да си помисля, че искаш да ме убиеш.
Ян я накара отново да го погледне в очите, а погледът й беше убийствен. Разбра, че не само възмущението и гневът бяха причина за това, но едно искрено желание да го убие. Сега съжаляваше за това, което беше казал.
— Когато те видях за пръв път, аз те попитах какво искаш от мен. Ти заяви, че искаш да умра.
Колин продължаваше да мълчи, а гневът му го караше да продължава.
— Хайде да престанем с тези игри, Колин. Защо просто не ми кажеш истината? Ти все още искаш да умра.
— А ако аз наистина си призная какво мисля, ти какво възнамеряваш да правиш? Да се направиш на благородник и да се самоубиеш заради мен?
Той не можа да сдържи смеха си, независимо от странния им разговор.
— Никога не съм казвал, че съм благородник.
— Така е — тя наистина се съгласи с него по този въпрос. — Никога не си го казвал.
Ян се наведе и прошепна в ухото й, а топлият му дъх, като че ли я гъделичкаше по цялото й тяло.
— Какво трябва да направя, за да те убедя, че съм достоен за твоята прошка?
Колин затвори очи, за да бъде по-твърда. Как можеше един мъж да я кара така да се разчувства?
— Не е въпрос за прошка, Ян. Аз отдавна ти простих.
Вярно беше. Тя беше продължила да говори, да си иска всичко, което той трябваше да плати за смъртта на братята и баща си. Но дълбоко в сърцето си тя му беше простила. Тя не изпитваше вече лоши чувства за ролята, която беше изиграл за тяхната смърт. Каква ирония, че точно сега откриваше това.
— По странен начин показваш прошката си, Колин.
— Да — тъжно каза тя, — единственото нещо, на което се надявам, е, че и в твоето сърце има място за прошка.
— Какво да ти простя?
— Слабостите ми.
Тя говореше тихо, по-скоро на себе си, отколкото на Ян. Вече беше казала прекалено много и знаеше, че трябва да е по-внимателна. Той беше подозрителен, а това правеше нещата по-трудни.
Ян не разбра какво искаше да каже, но не зададе повече въпроси. Достатъчно беше, че тя вече не го считаше за най-големия виновник за враждата. Той никога не беше изпитвал истинско чувство за вина, защото се беше бил на дуел с мъжете от клана й — това беше въпрос на чест, мъжете така правеха. Но мисълта, че тя смята, че той е причината за това, което беше станало в живота й, му причиняваше мъка. Сега се чувстваше добре, че се е освободил от това чувство.
Ян не проговори отново, докато гледаха как слънцето се изкачва все по-високо в утринното небе. Той си спомни как нежно и хубаво се бяха любили. Отново изживя омразните им и грозни спорове. Връзката им си оставаше толкова объркана, че те не знаеха дали обичат или мразят.
— Ще се върна тази вечер да те заведа в селото. Мама каза, че ще ти донесе някои дрехи.
Гласът на Колин беше тих и изтерзан.
— Като че ли не бива.
Ян не разбра за какво говори.
— Какво не бива?
Тя вдигна поглед, в който се четеше съмнение.
— Като че ли не бива да празнуваме нашата сватба. Изглежда фалшива.
— Фалшива ли е, Колин?
Колин почувства как гърлото й се свива, а сълзите напират.
— Да. Сватбата трябва да бъде по любов, а не заради едно случайно заченато дете.