— Как е възможно? — прошепна Колин, а стените на собствения й свят се стесниха около нея. Не можеше да диша.
Силните ръце на Джефри я подкрепяха, иначе щеше да падне на земята. Той й говореше. Тя виждаше как устните му се движат, но не можеше да чуе думите. В главата й започна силно да бучи и тя се опасяваше, че ще повърне.
Колин избяга от Джефри и се върна на празненството. Всичко наоколо като че ли й се присмиваше — смехът, усмивките. Всички… всичко. Всяко лице й изглеждаше гротескно и тя с мъка си пробиваше път сред тълпата. Трябваше да се махне.
Ян отново видя Колин да излиза и разбра, че нещо не е наред. Беше пребледняла, а лицето й изглеждаше посърнало. Той забеляза Джефри, който влизаше в кръчмата, и се запромъква през тълпата, за да научи нещо повече.
— Какво има, Джеф?
— Не знам. Изглеждаше болна.
— Да — каза Ян и вече се беше запътил към вратата. След като вече беше излязъл, само малко време му беше нужно да открие Колин. Тя влизаше в конюшните.
— Вкъщи ли си отива?
— Не би постъпила толкова глупаво.
— Аз мисля, че би го направила.
Колин тъкмо беше поръчала да й изведат коня, преди Ян да я спре.
— Ти никога ли не слушаш, жено?
Зелените й очи го погледнаха е толкова болка в тях, че той премълча суровите думи, които се канеше да й наговори. Тя мина покрай него, все още здраво стиснала юздите на кобилата си.
— Колин…
Тя не му обърна внимание, но дивият й поглед му казваше, че нещо изобщо не беше наред.
— Ще те заведа вкъщи.
— Моля те… — извика тя, а тонът й беше толкова странен, колкото и погледът й. — Не се меси, Ян. Не можеш да ми помогнеш. Не разбираш ли?
Той грабна юздите.
— Не мога да ти позволя да излезеш сама. Просто ми позволи да те заведа вкъщи.
— Отпрати ме, Ян.
Ян не разбра какво не беше наред.
— Ще си отидем вкъщи и ще обсъдим този въпрос. Всичко ще се оправи. Обещавам ти.
— Как можеш да ми обещаваш подобно нещо? — Тя се засмя. — Ти дори не знаеш какво става.
Ян замръзна на мястото си, а после я сграбчи за раменете.
— Какво става, Колин? Искам да разбера.
— Не искам да те нараня — промълви тя и нежно докосна лицето му. После погледът й се изпълни със съмнение и объркване. — Но трябва.
— Защо трябва? — попита той, все още зашеметен от странното й поведение. — Защо трябва да ме нараниш? Толкова ли много ме мразиш?
— Не, никога не съм те мразила. Обичам те. — Признанието й беше толкова странно, колкото и постъпките й, а това съвсем удиви Ян.
— Обичам те, Ян. Но аз обичам един друг повече. Един от вас трябва да умре, а аз не бих понесла да го загубя. Той е част от мен от много дълго време. Сърцето ми ще се сломи и не бих могла да живея. Той е просто съвсем невинен в цялата тази грозота.
Ян се опита да е търпелив.
— Не те разбирам. Хайде да си отидем вкъщи. Тогава ще говорим.
Колин започна да ридае и Ян я взе в обятията си, притисна я и не знаеше как да я успокои.
— Не — извика тя и се изскубна.
Тя сграбчи ножа му и го изтръгна от ножницата му. Колин замахна, а острието проблесна за секунди, досущ като нея, като настроението й.
Ножът се впи в ръката му и от нея рукна кръв, Ян я хвана за китката, преди тя да успее да замахне втори път. Той изтръгна ножа от ръката й и той падна на земята. По лицето й се стичаха сълзи и тя започна да се бори, за да се освободи. Ян я вдигна и я отнесе до коня си. Джефри стоеше и чакаше, а конят беше оседлан и готов.
Колин изведнъж застина.
— Припадна — предположи Ян на незададения въпрос в погледа на Джефри. — Кажи на мама, че съм завел Колин вкъщи.
Ян се качи на коня и потегли.
Ян наблюдаваше Колин, докато тя спеше, а лицето й беше досущ белите чаршафи, върху които беше легнала. Той чу как майка му тихо почука и отиде до вратата.
— Как е тя?
— Все още спи. — Ян прокара пръсти през косата си, изтерзан от грижи, а странното й поведение все още беше съвсем ясно в съзнанието му. — Не се е събудила, откакто припадна в кръчмата.
Майка му взе ръката му в своята със сълзи в очите.
— Тя таи нещо ужасно, което ние не можем да си представим.
Погледът й се спря върху кръвта по ръката му.
— Няма нищо — увери я Ян. — Тя говореше неща, които не мога да разбера. Какво да правя?
— Когато се събуди, ще говорим с нея. Тя трябва да ни се довери за това, което така я плаши.
— Да, когато се събуди.
Ян затвори вратата и се върна на стола си да бди. Той щеше да е там, когато тя се събуди.
Колин чу тежкото му дишане дори преди да се е събудила напълно. Тя отвори подутите си клепачи и се загледа по посока на звука. Главата му беше паднала на гърдите, а той спеше на стола, който си беше придърпал до леглото й. От слънчевата светлина я заболяха очите и тя разбра колко е късно.