Сюзън Джонсън
Бялата графиня
Глава 1
Астраханска област, Русия
Декември 1919
— Ето, почти стигнахме…
— О, така ми се иска да пресуша поне една бутилка!
— Аз пък имам нужда единствено от сухо легло. За предпочитане с нещо по-топло и меко в него.
— За Бога, Мохамед, не можеш ли да мислиш за нещо друго?
— За какво например?
— Точно сега най-много ми се иска да се тръшна на креслото пред някоя горяща камина, да изхлузя тези мокри ботуши и да постопля най-сетне премръзналите си нозе.
През колоната от ездачи, като лек ветрец през сухи, пожълтели есенни листа, премина одобрителен шепот. Но веднага след това изтощените, обрулени от ледения вятър конници отново потънаха в гробно мълчание.
Премръзналият кавалерийски ескадрон продължи по лъкатушещия път, засипан с преспи от мокър сняг. Удължените сенки, хвърляни от приведените над пътя оголени дървета, очертаваха неясни, причудливи фигури върху дебелия сняг, покрил смълчаните безлюдни поляни. Тягостното пътуване приключи едва когато пред погледите на изтощените кавалеристи се появиха очертанията на високата ограда на обширно дворянско имение — крайната цел на пътуването на ескадрона.
Масивната триетажна сграда имаше странна кръстообразна форма, необичайна за къщите на местните дворяни. Бялата фасада се очертаваше ясно на лунната светлина, но внушителните високи френски прозорци тънеха в мрак, с изключение на двата прозореца на приземния етаж, вляво от главния вход. В подножието на хълма се виждаше обширен участък, засят със зимна пшеница, покрит с дебел сняг. Далече, нейде към губещия се в синкавия здрач хоризонт, се очертаваха приведените клони на плачещи върби, а под тях рекичката едва се виждаше, защото беше скована в ледената прегръдка на суровата руска зима. В тази лунна декемврийска нощ всичко наоколо изглеждаше вледенено и вкочанено навеки.
В мрачната тишина отекваше кристално ясно единствено подрънкването на шпорите, съпровождано от време на време от тракането на нечии зъби или от пръхтенето на изтощените коне. Конниците яздеха като в просъница, толкова бяха уморени от дългия преход. Понякога нечия глава клюмваше над гривата на жребеца, но в следващия миг ездачът инстинктивно притискаше коленете си, за да не падне от коравото седло в най-близката пряспа.
Ездачите до един бяха облечени топло — иначе бе невъзможно да се оцелее сред ледените степи на южна Русия — в плътни шуби, с яки от белки, или в пристегнати бурнуси от мечи или тюленови кожи. Гърдите им бяха препасани с патрондаши, на коланите им висяха кобурите на тежки черни маузери. Офицерите и подофицерите изпъкваха със своите високи папахи — калпаци от вълча кожа или от астраган, черен или сив — нахлупени ниско над веждите, за да ги пазят от безмилостния източен вятър.
Мъжете бяха млади, в разцвета на силите си, но уморени до смърт, изнервени и озлобени — „гледаха на кръв“, както обичаше да казва простолюдието. Потупваха начесто ръцете си, скрити в дебели кожени ръкавици, за да постоплят премръзналите си пръсти, след което лениво придърпваха юздите и отново пришпорваха уморените си коне. Конете обаче подушиха, че само на половин верста1 ги очакваха обори, пълни със зоб, затова, въпреки умората, внезапно се разцвилиха, запръхтяха, навириха муцуни и се втурнаха напред, недочакали ездачите да ги подканят с шпори и нагайки. Много преди да се покажат неясните очертания на смълчаната триетажна сграда, измъчените животни инстинктивно доловиха, че жадуваната храна и почивка ги очакват някъде съвсем наблизо.
— Дяволски много закъсняхме, Пьотр! Господарката на имението хич няма да се зарадва, когато посред нощ й се тръснат на главата тридесетина неканени гости — промърмори младият хорунжий2, малко след като смушка черната си кобила, за да настигне офицера, яздещ начело на колоната.
— Кити е свикнала с подобни изненади — лаконично отвърна командирът.
— Альоша, забрави ли, че вече не сме в Петербург — обади се зад тях глух, пресипнал от студа баритон. — Вече не сме в салона на някоя видна дама от столичния хайлайф. Сега сме на война? Или и това си забравил?
— Как мога да го забравя! — ядосано процеди следващият го конник. — Гадна, проклета война! Истинска касапница!
— Но през последните седмици нямахме много поводи за оплаквания! — възторжено извика един висок, снажен есаул3. — Добре им нашибахме задниците, а? Мога дори да се обзаложа на две хиляди рубли, не, по-добре на каса шампанско, че още горят складовете им с боеприпаси. Никога не бях виждал такъв страхотен фойерверк!
1
верста — старинна руска мярка за дължина, равна на 500 сажена 1 сажен — 234 см. или 1066 метра. — Б.пр.
2
Хорунжий — знаменосец в казашката войска; най-младшият офицерски чин в дореволюционната казашка войска. — Б.пр.