— Да — смутено рече тя.
Войникът я огледа по-внимателно, от главата до петите, без да пропусне да се взре и в Кубик, който спеше в ръцете й.
— И затуй ли нямаш никакви документи, а? — Нямаше съмнение какви бяха намеренията му, издаваше го открито алчният му поглед. Той потупа многозначително кобура, висящ на колана на шинела му. — Я ела с мен да видим какво да те правим… — Очевидно нарочно не довърши фразата си, за да я стресне още повече. — Първо трябва да бъдеш разпитана.
Кити го последва с разтуптяно сърце, през трите претъпкани с пътници вагона, изпращана от десетки съчувствени погледи. Страх бе сковал сетивата й, но дълбоко в сърцето си тя вече бе решила да не допусне повече да бъде унижавана и тъпкана от омразните болшевишки насилници. Ръката й се плъзна в детското одеялце, с което бе завила Кубик на тръгване, за да измъкне дагестанския ханджар от канията. Беше го взела от скрина на Аполон. Едва сега изпита прилив на благодарност към него, задето преди месеци бе настоял да я научи да борави с това смъртоносно оръжие. Дори й се стори, че още чува загрижения му глас: „Гледай да го забиеш точно между второто и третото ребро. Не, не толкова високо, спусни го малко по-надолу… Ето, нали ти бях обяснил, че никак не е трудно?“
А когато уроците му приключиха, той реши да я предизвика, като й предложи да покаже на прадядо му своето новопридобито умение, което от векове бе на почит сред всички кавказки народи. Кити още не можеше да забрави гордия блясък в очите на Аполон, когато тя — за изумление на всички дагестанци, събрани в ханския сарай — успя да се промъкне през веригата телохранители и да опре върха на ханджара си в гърдите на Искендер хан, и то точно там, където туптеше сърцето му.
„Ето, видя ли! — бе възкликнал Аполон. — А ти не ми вярваше, че една руска графиня няма да се научи да борави с ханджар?“
Войникът я отведе в едно служебно купе в края на вагона. Набута я вътре с тласък и веднага залости вратата.
— Всяка женичка без документи, ако не е някоя отблъскваща грозотия, за наказание е длъжна да вдигне крака пред мен, за да й подпечатам лично документа! — изхили се войникът.
Кити изплашено се дръпна от ръцете му, които вече бяха започнали да я опипват, докато усети зад краката си ръба на седалката.
— По-тихо! Детето може да се събуди — нервно зашепна тя, с което успя да го подмами, че привидно е съгласна да откликне на похотливите му намерения. — Почакай да го оставя на другата седалка.
— Хвърли го, където ти попадне. Само че по-бързо! Скоро ще пристигнем в Тифлис.
Кити се извърна с гръб към войника, наведе се, за да остави спящия Кубик в ъгъла на седалката и скри ханджара в ръкава си. След което рязко се завъртя и прониза войникът с безпощадна точност. Преди той да успее дори да ахне, добре наточеното острие от дагестанска стомана се плъзна между второто и третото му ребро — точно както я бе учил Аполон. Само задавено хъхрене се изтръгна от гърлото на нещастника, задавен от бликналата кръв.
Кити, изплашена до смърт от собствената си дързост и от агонията на непознатия войник, веднага отскочи назад, с треперещи ръце избърса оръжието в шинела му, преди да скрие в одеялото на детето, после разтърка слепоочията, защото още не вярваше дали всичко това не е само кошмарен сън. Уви, не беше сън! Грабна детето, изскочи в коридора и трескаво се заозърта. Слава Богу, наблизо нямаше хора. Но в следващата секунда се досети, че влакът наближава тифлиската гара, затова побърза да се премести в съседния вагон.
След десетина минути тя вече крачеше забързано по перона, заобиколена от десетки пътници. В момента за нея нямаше по-безопасно решение от това да се смеси в безличната многолюдна тълпа, така че си отдъхна облекчено, когато се добра до главния перон, където навалицата беше най-гъста.
Мълчаливо се помоли професор Пашков да не е сменил жилището си и тръгна към улицата, макар че за съжаление доста смътно си спомняше адреса. След още един час тя вече седеше в кабинета на професора, успокоена, защото я бяха приели много гостоприемно, Клавдия, съпругата му, дори й помогна да изкъпят и преоблекат детето, а сега двете жени и професорът се бяха настанили около масата за чай.
— Не зная как да ви благодаря — смутено заговори Кити, макар че досега поне десетина пъти им бе благодарила за отзивчивостта.
— Не се притеснявай повече, мила — махна с ръка професорът, — Можеш да останеш в моя дом колкото е необходимо, докато се уредят нещата.
— Само че няма никакво време за губене! — сподели тя е тревожен тон, след което разказа цялата история по залавянето на Аполон и преместването му в Тифлис. Нося със себе си всичките си бижута. Може би трябва да подкупим някой от охраната на затвора. Например командира…