— Не може да те обесим с тези дрипи! — грубо се изхили най-ниският от тримата.
Но злобните думи на надзирателя едва достигнаха до съзнанието му. Трябваше да изтече още почти половин час и тримата тъмничари отново да се появят на вратата, за да осъзнае Аполон, че днес наистина му бе съдено да умре.
Защо съдбата бе толкова жестока и бездушна към него, който толкова обичаше живота? Искаше му се, преди да издъхне, поне веднъж, за последен път да види Кити, да погали косичката на сина си. Но вече нямаше смисъл да се самоизмъчва с тези мрачни мисли… Вече го водеха през лабиринта от мръсни коридори, а после и по стръмните стълби, водещи нагоре, към главния портал на някогашната царска крепост, превърната в непристъпен затвор. Оставаше му поне скромната утеха, че пак ще види слънцето, синьото небе, ще усети повея на вятъра, макар и за последно. Жалко само, че съдбата не бе пожелала той да загине от куршум, в разгара на някое сражение.
И все пак една частица от разума му, скрита някъде дълбоко в мозъка му, продължаваше неуморно да крои безумни планове за бягство. Струваше си да рискува, защото вече нямаше какво да губи. Опита се да пораздвижи крайниците, от седмици сковани от обездвижването, на което бе подлаган във влажната килия. Трябваше да събере последните остатъци от волята си. Нарочно забави крачка, за да спечели поне няколко минути. Никак не му да трудно да изглежда изнемощял, защото това бе съвсем близо до истината.
Обикалянето из затворническите коридори му се стори безкрайно. Никога не бе предполагал, че сградата е толкова голяма, с такова сложно вътрешно разпределение. С всяка крачка Аполон усещаше как изтощението изсмуква силите му. Беше невероятно отслабнал и поради това сега изглеждаше по-висок. Косата му бе сплъстена на мръсни кичури на тила му. Не му бяха разрешили да се изкъпе нито веднъж след арестуването му. Бузите му бяха хлътнали, погледът му — трескав, а пръстите на ръцете му трепереха от безсилие и изтощение. Много усилия му струваше да продължи да върви, без да се прегърбва, без да залита и да се олюлява.
Опита се да събере последните си сили, за да измине разстоянието без чужда помощ.
В дъното на дългия мрачен коридор просветна светла ивица покрай очертанията на сивата метална врата. „Нима днес за последен път ще видя слънцето?“, ужасено си помисли младият княз, като продължаваше да се тътри напред. От това кошмарно прозрение, въпреки нечовешкото изтощение, изсмукало силите му, нещо в него изведнъж се пробуди и в гърдите му се надигна вълна от безсилен гняв.
Когато най-после го изведоха в тесния, мрачен затворнически двор, той примижа от ярката светлина и залитна, но най-близкия войник от охраната го подпря. С помощта на инстинкта си за самосъхранение и на находчивостта на удавника, готов да се улови дори за сламката, Аполон реши да използва този нищожен шанс. Все пак не беше забравил напълно правилата на военната хитрост, усвоявани години, прекарани в сражения, походи и засади.
Точно когато войникът го вдигаше от паважа, за част от секундата пръстите на Аполон ловко измъкнаха пистолета от кобура на нищо неподозиращия и неопитен войник. Първият изстрел отекна дори преди да измъкне докрай пистолета от кобура. Веднага се завъртя като звяр, уловен в капан, стреляйки във всички посоки. Войникът рухна на паветата от дясната му страна. Всеки куршум е смъртоносен от два метра, когато улучи нечия глава. Аполон се хвърли към чекиста зад войниците, но онзи побягна тъй бързо, че изчезна от погледа на Аполон дори още преди той да успее да го вземе на прицел. Но в следващата секунда Аполон се стовари безпомощен върху паважа, ударен в гръб с приклада на часовоя до портала на затвора.
За няколко секунди пред очите му така притъмня, че всичко наоколо изчезна.
— Елате всички, за да ми помогнете да вържем този мръсник! — изкрещя чекистът, страхливо надничайки иззад ъгъла. Заповедта си той отправи към войниците, чакащи в камиона, който преди малко се бе появил отвън на портала. — Още е живо това куче, но скоро ще му видим сметката!
Досега войниците от камиона не смееха да се намесят, защото арестуваният бе конвоиран от двама войници и от чекиста на две крачки зад тях. Но сега, след като двамата войници вече бяха повалени от Аполон, а чекистът още се криеше зад ъгъла, войниците внезапно вдигнаха винтовките си и насочиха дулата им право в гърдите на чекиста. Ако беше насочил пистолета си към падналия на паветата Аполон, те щяха да го разстрелят на мига.
В отговор на заповедта на чекиста, двама войника скочиха от камиона, поеха Аполон под мишниците и го вдигнаха. Понесоха го заднешком и го метнаха в каросерията на камиона, после се върнаха, за да грабнат и телата на двамата убити войници от охраната.