— Добър вечер, скъпа моя — започна той така естествено, сякаш не се връщаше от преддверието на Ада, а от някое по-продължително скитане из планините с ловджийската си пушка и хрътките, позакъснял заради уморителното преследване на дивите кози или елените из околните клисури.
Неуверена усмивка се плъзна по устните му, прехапани до болка допреди секунда. Същата безкрайно любима усмивка, но някак променена, по-вглъбена, по-изстрадана.
— Моля те, кажи поне една дума, Кити, скъпа моя Кити… Говори ми за Кубик! Променил ли се е малкият, откакто не съм го виждал… Научи ли някакви нови номера? Нямам думи, с които да ти опиша колко съм си мислил за вас двамата през всичките тези дни и нощи. Особено през нощите…
Едва не се задави от вълната на щастие, на облекчение, на безумна радост. Само преглътна с мъка и очите й веднага се замъглиха от напиращите сълзи. Виждаше й се като привидение, изскочило от сънищата й. Дори се изплаши, че сърцето й няма да понесе толкова щастие и ще се пръсне точно когато любимият й мъж най-после се е завърнал при нея и при техния първороден син.
— Всеки ден му показвах всички твои снимки — зашепна тя немощно, неспособна да стане от койката, защото коленете й се бяха подкосили от вълнение. Устните й трепереха и едва успя да довърши: — Исках да те запомни такъв, какъвто те виждах аз в сънищата си, в бляновете си, защото не знаех дали синът ни ще те види някога… А той неизменно се усмихваше, щом му показвах фотографиите.
Сърцето й замря, когато той коленичи пред нея, отпусна глава в ръцете й, без да промълви нито дума. В този миг нито тя, нито той можеха да кажат нещо повече. Разплаканият княз протегна ръка и погали сина си по косата. После го взе от скута на Кити и го понесе към детското креватче, което съобразителният Сахин беше домъкнал отнякъде.
— Щом се разсъмне и малкият се пробуди, искам да го видя как се смее. Толкова е пораснал, откакто не съм го виждал… — Обърна се към нея, пристъпи нетърпеливо, пак коленичи и я притисна до гърдите си. — Боже мой, колко ми липсваше, не мога да ти го опиша. Не ми стигат думите, за да ти разкажа всички мъки, които съм изтърпял…
Напрегна сили, въпреки изтощението си, за да я притисне така здраво към себе си, че никога и никой вече да не може да ги раздели. Тя не можеше да удържа повече сълзите си. Сред тях, сред неговите сълзи, примесени с нейните, се сляха устните им, солени, горещи, тръпнещи, търсещи, невярващи. Още им се струваше, че е някакво чудо… или просто сън… или бленувано видение. Но възможно ли бе да сънуват един и същ сън, в един и същ миг? Нито Аполон, нито Кити знаеше отговора. Знаеха само, че времето сякаш бе спряло за тях двамата, докато ръцете им потръпваха, вплетени една в друга.
Най-после, щом се опомни, Кити погали предпазливо пресните му белези, редом с по-старите, останали за спомен от предишните битки.
— Всемогъщи Боже, не мога да повярвам на очите си… Колко много си страдал! Трябва да е било ужасно!
— Моля те, стига, скъпа, не плачи… Не плачи! Нали се върнах жив! Това е най-важното — задъхано шепнеше той, притиснал лице към косите й, за да не й позволи още да оглежда раните му. Знаеше, че няма къде да се скрие от нея, но поне му се искаше да отложи този тягостен оглед. Внезапно гърлото му се скова. Отдръпна се от нея, погледна я в очите и скръбно промълви: — А толкова много никога няма да се завърнат…
Но в следващия миг тръсна глава и рязко се надигна. Отново се пробуди в него жаждата за живот, която винаги му бе вдъхвала неподозирани сили, която го крепеше дори и в най-мрачните мигове. Може би защото най-после отново бе сред хората, които бяха най-скъпи на сърцето му…
— Папа ми спомена, че сама си потеглила към Тифлис? Как успя да се изплъзнеш от джигитите на Искендер хан? Ах, ти, немирнице! Нима си чакала мъжът ти да замине за някъде за ден-два и ти веднага да хукнеш по пътищата? Забрави ли, че участта на всяка жена е да си седи у дома, край децата и огнището!
— Наистина ли искаш такава жена? — изгледа го предизвикателно тя.
— Ами… и аз вече не зная какво искам… — промърмори Аполон, вдигна ръката й и целуна дланта.