— Аз пък се басирам на пет хилядарки, че конницата на Будьони още търчи към Камишин, за да си спаси кожата. За победата, господа офицери!
— Ура-а-а!!! — Възторженият вик, едновременно изтръгнат от тридесетината гърла, отекна като топовен изстрел в смълчаната зимна нощ и подплаши враните, дремещи сред голите клони.
Бедата бе в това, че през последните месеци те рядко имаха поводи за радост. От средата на октомври огромната армия на генерал Деникин отстъпваше панически на юг. Сибирските полкове на адмирал Колчак отдавна бяха разбити, самият адмирал — разстрелян в далечния Иркутск, а малобройното войсково съединение, предвождано от генерал Юденич и съставено главно от естонски доброволци, беше отблъснато решително и тъкмо бе достигнало само на четиридесет версти пред подстъпите на Петербург. Или Питер, както предпочитаха да го наричат болшевиките.
Особено тежко стана за белогвардейците след двадесети октомври 1918 година, когато червените си върнаха град Орел — тогава властта в цяла Украйна беше сериозно разклатена и бандите на Нестор Махно съвсем се развилняха, а над Харков надвисна заплахата да бъде превзет след броени дни. С една дума, болшевиките се оказаха корав противник, истинска напаст, помитаща всичко по пътя си.
Но въпреки поредицата от катастрофални поражения, белият генерал Мамонтов поведе конницата си в отчаяно дързък набег на север, дълбоко зад неясно очертаната фронтова линия. Нагъсто групираните ескадрони, с подбрани офицери от елитните полкове на някогашната императорска гвардия, се врязаха като клин в левия фланг на Червената армия, премазаха отчаяните опити на противника да се съпротивлява и стигнаха чак до Тамбов. Когато пробивът на бялата конница стигна двеста и двадесетия километър, генерал Мамонтов4 обърна полковете си рязко на запад, след което продължи на зигзаг, за да избегне гъсто концентрираните червеноармейски дивизии.
След изтощителен двестакилометров преход обратно на юг и след загубата на една трета от конницата си, генерал Мамонтов се присъедини към основното ядро на Бялата армия. Дръзкият набег на белия генерал съсипа тила на Червената армия по протежение на внушителен участък от Южния фронт. Белогвардейците опожаряваха складовете с храни и боеприпаси, взривяваха мостове и железопътни линии, поваляха локомотивите с оръдейни залпове, изгаряха всички вагони и разбира се, никога не забравяха да изтребват до крак болшевишките комисари. Вестниците, издавани от поддръжниците на белите в Южна Русия, се задъхваха от възторг — светът не помнеше такива дръзки кавалерийски набези дълбоко в тила на противника от Гражданската война в Съединените щати през 1861–1865 година.
Офицерите и подофицерите, които яздеха по заснежената алея в усамотеното имение, бяха зачислени именно към конницата на генерал Мамонтов. По-точно това беше едно от специалните кавалерийски съединения, съставено само от калени, опитни бойци от Туркестан и Задкавказието, под командването на Четвърти кавалерийски корпус, начело с прославения генерал Мамонтов. В документите на корпуса това съединение беше регистрирано като Туземная дивизия, защото в нея руснаците бяха малцинство, но народът упорито отказваше да я нарича другояче, освен „Дивата дивизия“.
Всъщност това беше елитната войскова част в състава на Бялата армия, най-боеспособната, най-подготвената и най-добре окомплектованата дивизия. Но външния вид на личния състав бе изключително живописен — невъобразима, допустима единствено за Русия смесица от племена, народи и дори раси. Противниците им не ги наричаха другояче, освен „сбирщина от главорези“. Но никой не можеше да отрече невероятното им умение, с което въртяха сабите, както и безразсъдната им храброст, сплотеността им, дисциплинираността им. Никога не оставяха някой от своите, ранен или убит, на бойното поле, независимо от ожесточения картечен или оръдеен обстрел на противника.
Макар че бяха още млади, тези офицери бяха натрупали солиден боеви опит в годините, когато по западните граници на Русия бушуваше Първата световна война. Военните години ги бяха приучили да не обръщат внимание на разни второстепенни фактори, които нямаха решаващо значение за изхода на поредната битка. Обръгнали в безчет сражения, тези железни мъже се отличаваха по всичко от останалите войскови съединения в Бялата армия. Дори и стилът им на езда бе някак по-различен — по-скоро джигитски, отколкото военен. Препускаха със скъсени стремена и отпуснати поводи, без да прибягват до помощта на мундщуци. Не признаваха други коне, освен чистокръвните арабски породи. Нахлуваха с невероятен устрем във вражеските редици, без да се плащат от ожесточения отпор на червеноармейските картечари. Никой не можеше да им съперничи по надпрепускване. Всеки конник носеше затъкнати на колана си по два камшика (донските казаци ги наричаха „нагайки“), както и по чифт кинжали (или „ханджари“ на дагестански) в ботушите си, с които поддържаха репутацията си на безмилостни главорези.
4
Мамонтов, стигнал до чин генерал въпреки казашкия си произход, е един от най-способните пълководци в царската армия. През бурната 1918 година под негово командване са 7000 саби. Проваля го алчността на казашките разезди, които се награбват с толкова плячка в злато и скъпоценности от подземията на съответната градска или губернска ЧеКа, че нищо не било в състояние да възстанови дисциплината сред казашката кавалерия. Наивните казаци отмъкват заграбеното в донските села, откъдето после чекистите го събират обратно, без да пестят куршумите. — Б.пр.