През последните денонощия Кити му разказа подробно за женитбата и живота си с граф Пьотр Радишевски. Всъщност разказваше по-скоро на себе си, ровейки се в миналото си, отчаяно търсейки обяснение защо се бе увлякла така безпаметно по княз Аполон Кузин. Пьотр постоянно отсъстваше от имението, би искал да й напомни Аполон, така че бе напълно разбираема нуждата й от ласки. Никак не бе изненадващо, че не бе устояла пред чара на такъв неотразим красавец като Аполон, който напълно оправдаваше името си, който не помнеше някоя жена да не се загледа по него. Освен това, за разлика от толкова много чаровни мъже, княз Кузин бе надарен със способността бързо да намира най-верния път към женските сърца.
Графинята редеше думите привидно спокойно, докато споделяше с Аполон преживяванията си след женитбата си с Пьотр, защото се стараеше да не издава чувствата си, но не успя да заблуди княза. Той не помнеше да е слушал по-разтърсваща изповед. Докато тя говореше, младият мъж пазеше почтително мълчание, защото вече бе схванал, че за Кити този монолог играе ролята на душевен катарзис — лек за изстрадалото й сърце, мехлем за наранената й душа, от който тя отчаяно се нуждаеше. Макар че, ако желаеше, можеше и той да разкрие доста подробности от живота на съпруга й. Защото Аполон и Пьотр бяха заедно от доста години — отначало в гвардейския корпус в Петербург, после две години в окопите на фронта срещу германците, а след прокълнатата 1917 година воюваха с червените вече цяла година, в конницата на генерал Мамонтов.
От дългите разговори край масата Аполон отдавна знаеше всичко за брачния живот на граф Пьотр Радишевски, включително и за отдавнашната му любовница, която бе родила две незаконни деца на графа, но сега, за щастие, се бе преместила далече на юг, в Баку. За тази сериозна връзка на мъжа си Кити, естествено, дори не подозираше. Аполон прекрасно знаеше защо Пьотр се бе оженил за Кити — единствено заради огромното имение на баща й, но нали сред дворянските фамилии подобни бракове по сметка бяха нещо съвсем обичайно? Князът беше наясно и с друг, още по-сериозен проблем, застрашаващ техния брак — колкото повече Пьотр остаряваше, толкова повече се засилваше у него интересът към все по-млади и невинни девойчета, каквито услужливите му слуги и ординарци винаги успяваха да му намират.
„По дяволите — ядосано си каза той, — в края на краищата дори и този порок не е чак толкова рядко срещано явление в дворянските кръгове!“ Дамите от висшето общество обаче не закъсняваха да реагират и лесно си намираха любовници. Така че бракът между Пьотр и Кити беше по-скоро едно формално задължение, един вид обвързване за пред нотариуса, удостоверяващ имотите им, отколкото свещен съюз на две любящи сърца. Така че той, Аполон, нямаше причини да съжалява за това, което се бе случило между него и Кити. Той я бе пожелал, беше се нахвърлил върху нея, а тя бе откликнала на пламенния му порив — при това неочаквано страстно. Защо да съжалява, след като те двамата бяха преживели такива прекрасни мигове? В тези несигурни и жестоки времена никой не се отказваше от най-малкия, от най-скромния повод за радост и щастие. Отново се потвърждаваше прастарата истина, че никога моралът не е така застрашен, както по време на война.
Бяха прекарали три незабравими дни. И три вълшебни, нощи. И това бе всичко. Но сега капитан Кузин бе длъжен отново да се завърне в ескадрона си. Да се посвети пак на проклетата война, макар че той вече предусещаше засега все още смътно, — че белите губят позициите си метър по метър, верста по верста.
Пред замъглените му от вятъра очи отново изплува силуетът на Кити. Като призрачно видение се бялнаха разкошните й рамене и високите й твърди гърди. В безсилна мъка князът импулсивно дръпна юздата и кобилата под него неволно изцвили.
Аполон веднага се приведе над гривата на Леда, погали я успокояващо и тя се понесе като вихър в снежната степ.
Облегната на рамката на прозореца на спалнята си, Кити с насълзени очи изпрати Аполон и двамата му спътника. Князът седеше на седлото с небрежна, самоуверена стойка. Още не беше наметнал бурнуса на гърба си. Под офицерския кител се очертаваха яките му рамене, а от колана висеше сабята му. Тежкият кобур лениво се поклащаше на хълбока му. Неизвестно защо Аполон бе решил да потегли гологлав, въпреки студената декемврийска утрин. Дългата му руса коса се развяваше от степния вятър като ореол над лик на светец. Колко пъти бе вплитала пръсти в тези буйни коси, замечтано си припомни просълзена тя, колко пъти косите му бяха галили шията, раменете, гърдите й…