Аполон замислено изгледа Пьотр — погледът на полковника беше невинен, като на монах, коленичил пред иконата в килията си.
— Не се безпокой за мен. Нищо чудно да прекарам празниците в усамотение. Да знаеш само колко съм уморен… и от живите, и от мъртвите…
Пьотр недоверчиво повдигна вежди.
— Нима?! — възкликна графът. После се обърна и тръгна към вратата на вагона, но неочаквано се спря на третата крачка, завъртя се и отново заговори:
— Да се надяваме, че командващият фронта до моето завръщане няма да издаде заповед за напускането на Таганрог. — Сетне сви рамене и добави, но този път с доста по-скептичен тон: — Макар че, ако трябва да си говорим напълно откровено, може би именно това би трябвало да очакваме — довърши той с мрачна въздишка.
Вече никой в Бялата армия не си правеше илюзии относно изхода на Гражданската война в многострадалната Русия, защото не им достигаше нито жива сила, нито тежко въоръжение, нито дори боеприпаси, за да бъде спряно настъплението на червените. Навред цареше униние и песимизъм. Дезертьорите се увеличаваха с всеки изминал ден, едновременно с броя на убитите, ранените и безследно изчезналите. Както и заболелите от коремен тиф, малария и холера.
Но офицерската чест задължаваше както капитан Кузин, така и полковник Радишевски стриктно да изпълняват заповедите на щаба на фронта до последния ден, когато вече няма да има нито главнокомандващ, няма да има щаб, няма да има кой да издава заповеди, нито да ги предава и изпълнява, няма да има фронт, няма да има нищо. Освен бегълци, а зад гърбовете им — безименни войнишки гробове. Освен това — поне дотогава — Пьотр и Аполон бяха длъжни да водят в бой ескадрона, въпреки силно оределия личен състав.
Все още си личеше, че те двамата ненапразно бяха отдали немалко години в служба на Отечеството, при това в редиците на императорската гвардия — най-елитното войсково съединение в някогашната царска Русия. Нечувано бе офицер от гвардията да не изпълни заповед, а за дезертиране изобщо и дума не можеше да става. Но в същото време именно офицерите, особено старшите, бяха много по-добре осведомени от редниците и останалите нисши чинове, поради което командирите отлично знаеха, че кампанията е обречена на провал. Зад гърба им оставаха само Екатеринодар и Ростов на Дон. Ако не успеят да задържат и тези градове, ще им остане само един изход — да се втурнат в панически бяг към черноморските пристанища, за да се струпат на борда на някой кораб и да се простят завинаги с родината.
И без това пътищата и железопътните маршрути, водещи на юг, вече бяха напълно задръстени. Населението панически напускаше областта. При нормални условия от Ростов на Дон до Новоросийск се пътуваше с влак само за шест часа, но сега едва стигаха четири денонощия. Какво ли щеше да се случи, когато многохилядната Бяла армия, по-точно нейните остатъци, се втурне в бягство към черноморското крайбрежие? Заедно с внушителен поток от цивилни бежанци, които, както винаги по време на масова евакуация, създават неописуем хаос, особено ако бандите на зелените решат да се възползват от шанса за още грабежи…
След като Пьотр слезе на перона, Аполон остана на вратата на вагона, вперил замислен поглед в смаляващия се силует на полковника. Но съзнанието му в този миг бе обсебено само от една натрапчива мисъл: Кити ще бъде сама по Коледа! „Звучи дяволски изкусително — повтори си той, — въпреки че от Таганрог до Астрахан се простират стотици версти безлюдна снежна пустош… Да! Да, толкова е съблазнително!“
Дали пък няма да му помогне неговият стар приятел — авиатор към щаба на фронта? Като му отстъпи двуплощния си свързочен аероплан за два, не, да кажем за три-четири дни? Аполон бе доста млад, когато в школата го бяха научили да управлява аероплан. Още си спомняше как се изплашиха родителите му, когато узнаха, че синът им изпробвал армейски аероплан в рискован полет над една от тесните клисури сред стръмните кавказки планини. „Ако ми разреши да използвам аероплана — помисли си Аполон и сърцето потръпна в радостно предчувствие, — ще стигна до имението на Кити само за три часа!“ Странно, но в мисиите си той упорито отказваше да го нарича „имението на Пьотр“, въпреки че беше фамилна собственост на графовете Радишевски още от края на осемнадесети век. Ако дръзкият му план се увенчае с успех, те двамата ще прекарат заедно три, не, четири дни! И три нощи! Включително и коледната нощ…
Аполон тръсна глава, за да се отрезви, обърна се рязко и пое по мръсния коридор към своето купе. Трябваше набързо да опакова багажа си. Но насред коридора младият капитан внезапно се прикова на място и застина като парализиран, а след половин минута яростно сви юмруци и отчаяно заблъска махагоновата ламперия по стените на коридора.