Ако се появеше сред Белите, Алексеев щеше да бъде мъртъв. Корнилов вече беше мъртъв. Каледин се бе самоубил. Колчак беше застрелян. Всички бяха погинали след двегодишната война с изключение на Деникин и Врангел. Разгромът наближаваше, но на никой не му се щеше да признае този факт открито. Бяха решени да се бият докрай.
Всеки офицер, яздещ в колоната на ескадрона през мразовитата декемврийска вечер, си имаше основателна причина, за да участва в тази обречена военна офанзива, която всеки наблюдател би определил като отчаяна авантюра. Причините, подтикнали тези мъже да изоставят домовете си и да рискуват живота си сред ледените степи, бяха най-различни. В ескадрона имаше дворяни, чиито фамилии бяха владели обширни територии в продължение на столетия. Но офицерите с аристократичен произход бяха малцинство. Преобладаваха представителите на така наречените националности в бившата империя — татари, узбеки, тюркмени, чеченци, ингушети, дагестанци, кабардинци и осетинци и какви ли не още. Въпреки че бяха отчайващо малограмотни, тези синове на Азия бяха отлични ездачи, ненадминати стрелци и хитроумни тактици както в атаките, така и при отстъпленията. А в засадите и внезапните нападения нямаха равни на себе си. Освен това, до един бяха закалени, добре обучени бойци, воювали с години на фронта срещу германците. За главите на мнозина от тях противникът обещаваше примамливо възнаграждение. В деня, в който телеграфът би обявил дългоочакваната вест за разгрома на Дивата дивизия, всички в щаба на болшевиките — московският ВЦИК, както и генщабът на Червената армия в бронирания влак на наркома на отбраната Лев Троцки щяха да отронят по една въздишка на искрено облекчение.
Ескадронът заобиколи западното крило на сградата и продължи към конюшните. Конниците веднага разседлаха конете и започнаха да търкат гърбовете на преуморените животни със сухо сено. Четири денонощия бяха яздили, с кратки престои за нощувки — колкото да поддържат силите си — в лют студ и несекващи опасения от контраатаките на отмъстителните червеноармейци, през опустошената степ, където дяволски трудно се намираше храна и подслон. Затова командването им бе обещало четири дни отдих — вече бяха в безопасност, сред свои. Походът им донесе неочакван успех — никога досега белогвардейско конно съединение не бе прониквало така надълбоко в тила на противника, въпреки смазващото му числено превъзходство.
Така че сега имаше защо целият числен състав на ескадрона — доста пооредял след несекващите сражения — да бъде в неестествено възбудено състояние, предвкусвайки пира в чест на победата, въпреки че мъжете едва се държаха на крака.
След като повериха конете си на грижите на конярите от имението, кавалеристите с много смях и шеговити подмятания се отправиха към масивната триетажна къща. Младостта им помогна да се отърсят от умората и нервното напрежение, което ги измъчваше от няколко денонощия. Още щом усетиха твърдата почва под краката си, мислите им вече бяха обсебени единствено от предвкусването на обилната вечеря, щедрата разпивка и закачливия женски смях — доказан лек срещу неизбежните несгоди на войната.
— Здравейте! Добре дошли, Ваше превъзходителство! — Още с отварянето на вратата престарелият иконом чинно се поклони пред командира на ескадрона, граф Пьотр Радишевски, господар на имението.
— Благодаря ти, Павел, за топлото посрещане. Много се радвам, че отново съм у дома. — Полковник Пьотр Радишевски се усмихна широко и свали ръкавиците си, вледенени от мраза. — Ще се намери ли в избата шампанско и водка за моите момчета? — попита той, докато свличаше от гърба си тежката шуба. — Имаме повод да пируваме!
Накрая полковникът свали папахата от главата си и пристъпи в притъмненото преддверие, шибайки ботуша с нагайката си. Павел го следваше по петите, без да престава да бъбри, а зад него се тълпяха кавалеристите от ескадрона, забързани да се доберат до камината.
След броени минути те вече се настаняваха по столовете около дългата маса в трапезарията. Сънените прислужници, въпреки че се прозяваха и мърмореха полугласно, веднага се заеха да стъкмяват трапезата за неочаквано появилите се гости. Масивният кристален полюлей вече огряваше щедро просторното помещение и хвърляше ярки отблясъци по полираната махагонова маса. Запъхтените слуги домъкнаха толкова много бутилки с шампанско и гарафи с водка, чинии с хайвер и сельодка, плата с риби, студено телешко, шунка и други меса, че дългата маса след по-малко от половин час така се запълни, че дори не остана място за пепелниците.