Днес, когато Кити пристигна за следобедния чай, отново се повтори до болка познатата сцена — домакинята бегло кимна в отговор на поздрава на гостенката си, след което пак насочи погледа си към портрета на стената. Сконфузена, Кити машинално забеляза, че лакираната рамка на портрета беше вече доста потъмняла от пушека на денонощно горящите свещи.
Но Кити стоически издържа тази не особено приятна сцена, понеже съзнаваше, че в цялата околност никой освен нея не бе в състояние да утеши злочестата княгиня. А това бе много необходимо, особено днес, на Бъдни вечер. С нежни, внимателно подбрани утешителни слова графиня Радишевска успя да привлече вниманието на домакинята — която след като се поокопити малко, предложи на гостенката си да я заведе в стаята на сина си. Там всичко се пазеше непокътнато, така, както бе останало пред смъртта на младия княз Григорий Давидов.
— Моят Гришенка много обичаше това легло. Сега аз често се отбивам в неговата стая, лягам на леглото и си го представям какъвто беше като съвсем мъничък. Още не беше проходил и нощем, щом го стреснеше вятърът, блъскащ капаците на прозорците, се притискаше плътно към мен…
Княгиня Давидова коленичи пред иконата до леглото — кандилото под сребърния образ на Божията майка също се поддържаше денонощно от три камериерки — и отново започна да се моли за душата на непрежалимия си първороден син, напълно забравила за своята гостенка.
Почувствала се напълно излишна, Кити тихомълком напусна къщата и потегли обратно към имението. Набързо вечеря, защото не й бе приятно да се храни сама в единия ъгъл на масата, достатъчно дълга за двадесет и четирима души, след което веднага се оттегли в спалнята си на горния етаж.
Дните й, сиви и монотонни, все тъй продължаваха да се нижат в мъчителна самота, но след появата, по-скоро втурването на Аполон в живота й вече нищо не беше както преди онези съдбовни три дни и нощи. Досега Кити не се бе замисляла върху незавидната си участ. А сега, измъчена, разкъсвана от недоволство, тя избра единствения достъпен начин да намери покой — младата, ужасно самотна графиня се зае с небивало усърдие да изпълнява задълженията си като управител на имението. Готова бе на всичко, само и само да потисне, дори само временно, изгарящия копнеж по Аполон Кузин.
Зад гърба й слугите си разменяха многозначителни погледи. Не помнеха някога тяхната господарка да се бе старала така и не спираха да търсят някакво що-годе смислено обяснение за тази загадка.
В един късен следобед, след като за трети път събра числата от дългата колона с разходите за последния месец и получи сума, съвсем различна от сумите при предишните две сборувания, Кити не издържа. Запрати писалката на пода, а след нея полетя и книгата за разходите по издръжката на голямото имение. Отчаяна, графинята захлупи лице и зарида с горчиви сълзи.
Цял час й бе нужен, за да възстанови душевното си равновесие. Първо избърса сълзите си с батистената си кърпичка, после тръсна къдриците си и се зарече отсега нататък да не се вторачва чак толкова в сметките. Явно, това не беше лекът за изтерзаната й душа. Усилията да намери отдушник във всекидневните грижи по поддържане на имението само й причиняваха хронично изтощение и изблици на отчаяние като сегашния. Безрадостните вести, пристигащи от фронта, с нищо не допринасяха за преодоляването на тези душевни кризи, дори тъкмо обратно още повече стопяваха вярата й в бъдещето. От ден на ден ставаше все по-зле. Тя, която в миналото никога не бе плакала, освен на гробовете на родителите си, напоследък се разстройваше по най-незначителни поводи.
Смутът в душата й съвсем не се уталожваше от мислите за Аполон. Кити така и не успя да го изтласка от сърцето си, въпреки че отчаяно се опитваше да не мисли за него. Младата жена се самообвиняваше жестоко не само за непростимата си разпуснатост през онези три дни и нощи вече бе изтекъл почти месец оттогава, но укоряваше и паметта си, която не се уморяваше да й напомня за очарователния млад княз, за страстните му устни, очи и ръце. Особено ръцете му… тъй дръзки, непоколебими и горещи. От допира им кожата й бе настръхвала, тялото й се бе възпламенявало. Усещаният спомен за ръцете му, за тялото му, за прегръдките му бяха тъй живи и завладяващи, че Кити често стенеше, охкаше и се извиваше в просъница, без да може да го осъзнае. Събуждаше се много рано, призори, обляна в пот, разчорлена и задъхана. Но след разсъмване събираше последните остатъци от волята си, за да си наложи забрана повече да не мисли единствено за него. За Бога, нали беше омъжена? И все така ли ще бъде занапред? Какъв ужас! О, не беше ли длъжна да мисли единствено за Пьотр, за мъжа, на когото се бе заклела пред олтара във вярност до гроб?