За нещастие именно в тези мъчителни дни и седмици Пьотр не беше крий нея. Как тогава можеше Кити да пренасочи мислите си към него? Странно, но по някаква необяснима прищявка на съдбата именно сега я връхлетяха угризения и самообвинения за лекомислената й изневяра, за оскверняването на семейното ложе. Защо бе забравила законите на честта и каноните за светостта на брака по време на посещението на Аполон в имението? И в същото време вълната на разкаянието очевидно не бе успяла да залее докрай съзнанието й, защото нищо не можеше да я принуди да престане да копнее за прегръдките му, да бленува за устните му. Как можеше младата графиня да забрави, че дъхът й секваше до изнемога, на границата на припадъка, щом двете му ръце я сграбчеха, за да се притиснат двамата, гръд до гръд в екстаз… Както водата капки по капка запълва речния яз, за да прелее рано или късно, така и спомените за приказните мигове с Аполон — дори името бе име на най-слънчевия от древните богове — я обсебваха все повече и повече. Ала не така кротко и плавно, както се издигаше нивото на водата в някой вир. Не, връхлитаха я като буен планински поток, който никой не е в състояние да укроти. Нейде дълбоко, в потайните кътчета на сърцето й, не преставаше да пърха надеждата, макар и съвсем плаха, че в един прекрасен ден техните пътища пак ще се пресекат.
В навечерието на Коледата тази надежда спонтанно избуя в душата й — глождеше я предчувствието, дори и да бе съвсем смътно, че поради някаква причина Аполон ще се появи в имението.
Но от княза нямаше ни вест, ни кост…
На Кити й остана една-единствена утеха — спомена за онези вълшебни три дни и нощи. Колкото повече дни отминаваха, толкова повече я измъчваше отговорът на неразрешимата загадка как може един човешки живот да се промени до неузнаваемост само за три денонощия? За някакви си седемдесет и два часа? Преживяното от нея, когато споделяше леглото с Аполон, беше толкова неочаквано и смущаващо, белязано по всяка вероятност с фатална необратимост. Много неща графинята не можеше да си обясни, но поне в едно беше сигурна — нещо в нея завинаги се бе променило. И виновникът за тази промяна беше княз Аполон Кузин.
Но за жалост това нищо не можеше да промени сега, когато бушуваха кървавите вихри на братоубийствената война. Нейните мечти и копнежи можеха дотолкова да повлияят на съдбата, колкото и две горящи свещи на казаните в Ада, препълнени с окаяни грешници. Такива като нея.
Неутолимият копнеж на Кити не можеше да скъси почти непреодолимата дистанция от стотици версти, нито пък можеше да запълни безрадостните дни след тяхната раздяла с нещо смислено. Ами ако повече никога вече не се видят? Нито веднъж дори? При тази мисъл тя цялата се парализираше от ужас. Ами ако трупът му се въргаля вцепенен в някоя крайпътна пряспа?
Сърцето й се свиваше в болезнен гърч. Пред очите й причерняваше. Така реагираше всеки път, когато я връхлитаха опасения за живота му.
Но по неведомите закони на подсъзнанието нейде в дълбините на психиката й отново оживяваха кълновете на надеждата. Аполон и Пьотр бяха близки приятели, а в последните си писма съпругът й нищо не споменаваше за него… Разбира се, Кити все още нямаше никаква гаранция, че ако по някакъв магически начин огромното разстояние между нея и Аполон успее да се стопи, той ще откликне на чувствата й. Графинята дори не смееше на моменти да си позволи мисли за чувства, за любов… Тогава неизбежно бликваха сълзите й. Защото, колкото и да бе неопитна в любовта, младата жена знаеше, че неотразими мъже като Аполон Кузин с лекота зарязваха и напълно забравяха разбитите женски сърца по пътя си. Или преставаха да влагат същите чувства и всеотдайност, както през първите любовни нощи. Разплакана, графинята неволно си припомняше подмятанията на Пьотр за дръзките похождения на Аполон — князът винаги съумявал да избегне обвързване с жена под каквато и да е форма. Обяснението било много просто — князът никога не се влюбвал в своите обожателки. Тази мисъл се бе загнездила упорито в ума на Кити и това я съкруши напълно.