— Може би — казва той и въздиша. — Може би ще се поучи.
— Няма да се поучи — отсичам. — Ще бъде безопасен за теб едва когато е мъртъв. Ще трябва да го сториш, Едуард. Можеш само да избереш времето и мястото.
Той се изправя, протяга се и отива до леглото.
— Нека да те видя, че си легнала, преди да се прибера в собствените си покои. Ще се радвам, когато бебето се роди и отново можем да спим заедно.
— След миг — отговарям. Навеждам се напред и се вглеждам във въглените. Аз съм наследница на водна богиня, никога не успявам да прозра добре в пламъците, но в проблясването на жаравата мога да различа сприхавото лице на Джордж и нещо зад него: висока сграда, тъмна като стълб с пътепоказател — Тауър. За мен тази сграда е винаги мрачна, обиталище на смъртта. Свивам рамене. Може би не означава нищо.
Изправям се, отивам да си легна и се сгушвам под завивките, а Едуард улавя ръцете ми, за да ме целуне за лека нощ.
— Та ти си премръзнала — казва той изненадано. — Мислех си, че огънят е достатъчно силен.
— Мразя това място — казвам разсеяно.
— Кое място?
— Лондонския Тауър. Мразя го.
Злодеят, приближен на Джордж, предателят Бърдет, обявява невинността си на ешафода в Тайбърн, пред дюдюкаща тълпа, и въпреки това е обесен. Джордж, който не си извлича никаква поука от смъртта на своя довереник, потегля разярен от Лондон, нахълтва на срещата на кралския съвет в замъка Уиндзор и повтаря думите на Бърдет, крещейки в лицето на Едуард.
— Не може да бъде! — казвам на Антъни. Напълно съм скандализирана.
— Направи го! Наистина! — Антъни се дави от смях, докато се опитва да ми опише сцената в покоите ми в замъка: дамите ми са насядали в приемната ми, а брат ми и аз сме се усамотили в спалнята ми. — Ето ти го нашия Едуард, от ярост извисил се сякаш на цели седем фута. Ето ти ги и членовете на Частния съвет, с ужасени изражения. Трябваше да им видиш лицата — Томас Станли беше отворил уста като риба! Брат ни Лайънъл — стиснал ужасено кръста на гърдите си. Нашият Джордж — наперено изправен пред краля и ревящ речта си гръмко като някой актьор. Разбира се, половината от тях не схващат нищичко и не осъзнават, че Джордж рецитира речта на Бърдет, произнесена от ешафода, по памет като пътуващ актьор. Затова, когато той казва: „Аз съм стар човек, мъдър човек…“, всички са напълно объркани.
Надавам лек писклив смях.
— Антъни! Не е вярно!
— Кълна ти се, никой от нас не знаеше какво става, освен Едуард и Джордж. После Джордж го нарече тиранин!
Смехът ми рязко замира.
— Пред собствения му съвет?
— Тиранин и убиец.
— Нарекъл го е така?
— Да. В лицето. За какво говореше? За смъртта на Уорик?
— Не — казвам кратко. — Нещо по-лошо.
— Едуард Ланкастърски? Младият принц?
Поклащам глава.
— Това беше по време на битка.
— Нима за стария крал?
— Никога не говорим за това — казвам. — Никога.
— Е, Джордж ще заговори за това сега. Изглежда като човек, готов да каже всичко. Нали знаеш, той твърди, че Едуард дори не е син на династията Йорк. Че е копеле на стрелеца Блейбърн; така че Джордж е истинският наследник.
Кимвам.
— Едуард ще трябва да му затвори устата. Това не може да продължава.
— Едуард ще трябва да му затвори устата веднага — предупреждава ме той. — Или Джордж ще свали от престола теб и цялата династия Йорк. Така е, както казах. Гербът на вашата фамилия не би трябвало да е бялата роза, а старият знак на вечността.
— Вечността? — повтарям с надеждата, че той ще каже нещо успокояващо в това най-мрачно време от дните ни.
— Да, змията, която се самоизяжда. Синовете на Йорк ще се унищожат помежду си, един брат ще унищожи друг, чичовци ще поглъщат племенници, бащи ще обезглавяват синове. Те са род, който изпитва нужда да пролива кръв и са готови да пролеят своята, ако нямат друг враг.
Слагам ръце върху корема си, сякаш за да предпазя детето да не чува такива мрачни предсказания.
— Недей, Антъни. Не говори такива неща.
— Верни са — казва той мрачно. — Династията Йорк ще падне, каквото и да сторим ти или аз, защото нейните членове ще се самоизядат.
Влизам в затъмнената си спалня за шестседмичното оттегляне преди раждането, като оставям въпроса все още неуреден. Едуард не може да измисли какво може да се направи. Един нелоялен кралски брат не е нещо ново в Англия, не е нищо ново и за тази фамилия, но е истинско мъчение за Едуард.
— Остави нещата така, докато изляза — казвам му на самия праг на покоите си. — Навярно той ще се вразуми и ще помоли за прошка. Когато изляза, можем да вземем решение.