— Да бъдеш забавен ли се опитваш?
— Не, мисля, че той се опитва да бъде забавен.
— Какво иска да каже?
— Предполагам, именно каквото казва. Иска да бъде удавен в бъчва с вино.
— Наистина е казал това? Наистина го мисли?
— Тъкмо идвам от Частния съвет. Той иска да се удави във вино, щом трябва да умре.
— Пиянска смърт — казвам, отвращавайки се дори при мисълта за това.
— Предполагам, че това е неговият начин да осмее брат си.
Вдигам бебето към рамото си и го галя по гърба, сякаш искам да го защитя от жестокостта на света.
— Идват ми на ум и по-ужасни начини да умреш — отбелязва Антъни.
— Аз мога да се сетя за по-добри. Бих предпочела да ме обесят, отколкото да ме спуснат в бъчва с вино.
Той свива рамене.
— Навярно си мисли, че може да се подиграе с Едуард и смъртната присъда. Навярно мисли, че ще принуди Едуард да му прости, вместо да го екзекутира по този достоен за един пияница начин. Може би смята, че църквата ще възнегодува и ще предизвика отлагане, и той ще се отърве.
— Не и този път — казвам. — Пиянският му късмет свърши. Но щом държи, и той самият може да свърши като пияница. Къде ще го направят?
— В стаята му, в Тауър.
Потръпвам.
— Да му прости Господ — казвам тихо. — Това е ужасен начин да умреш.
Със задачата се заема палачът: оставя брадвата си настрани, но слага черната маска върху лицето си. Той е едър мъж със силни големи ръце, и води със себе си своя чирак. Двамата изтъркулват една бъчва с малвазия в стаята на Джордж и глупакът Джордж се шегува с това и се смее с широко отворена уста, сякаш вече се бори за въздух, докато лицето му побелява от страх.
Те отварят капака с лост и намират една кутия, върху която Джордж да стъпи, за да може да се наведе над горната част на бъчвата и да види как отражението на изплашеното му лице отвръща на погледа му в леко плискащата се повърхност на виното. Мирисът на виното изпълва стаята. Той промърморва „Амин“ в отговор на молитвите на свещеника, сякаш не осъзнава какво слуша.
Навежда се към рубинената повърхност на виното, сякаш полага глава на дръвника, и всмуква големи глътки от него, сякаш иска да изпие опасността. После разперва широко ръце в знак, че е готов, и двамата мъже хващат главата му и като го държат за косата и яката, го потапят дълбоко под повърхността, като почти го повдигат от пода, така че краката му ритат, сякаш плува, а виното се плиска шумно на пода, докато той се гърчи, опитвайки се да се измъкне. Виното се излива на големи струи около краката им, докато въздухът излиза на мехурчета от него в мощни разтърсващи викове. Свещеникът се отдръпва от червената локва и продължава да чете молитви, с овладян и благоговеен глас, а двамата екзекутори натискат мятащата се глава на най-глупавия потомък на Йорк дълбоко в бъчвата, докато краката му се отпускат и няма повече въздушни мехурчета, а стаята замирисва като голямата зала на стара кръчма.
Тази нощ, в полунощ, ставам от леглото си в двореца Уестминстър и отивам в гардеробната си. Върху един висок шкаф, където държа кожите си, има малка кутия с личните ми вещи. Отварям я. Вътре има стар сребърен медальон с капаче, толкова потъмнял от старост, че е черен като абанос. Отварям закопчалката. В него е старото късче хартия, откъснато от долния край на писмото на баща ми. Върху него, написано с кръв, с моята кръв, е името Джордж, херцог Кларънс. Смачквам листа между пръстите си, хвърлям го върху въглените от огъня и го гледам как се сгърчва в топла пепел, а после изведнъж избухва в ярък, висок пламък.
— Е, върви си — казвам, когато името на Джордж си отива заедно с издигащия се дим, и проклятието ми към него се е изпълнило. — Но нека ти си последният от династията Йорк, който умира в Тауър. Нека всичко свърши сега, както обещах на майка си, че ще стане. Нека свърши дотук.
Иска ми се да бях запомнила, както ме учеше тя, че е по-лесно да пуснеш злото на воля, отколкото да го призовеш обратно. Всеки глупак може да призове вятър, но кой може да знае накъде ще задуха той, или кога ще спре?
Лятото на 1478 г.
Викам моето момче Едуард, сина си Ричард Грей и брат си Антъни да дойдат в личните ми покои, за да се сбогувам с тях. Би било непоносимо за мен да се разделя с тях пред всички. Не искам никой да ме види как плача, когато си тръгват. Навеждам се да притисна Едуард към себе си, сякаш никога няма да се отделя от него, а той ме поглежда с топлите си кафяви очи, хваща лицето ми в ръчичките си, и казва: