— Не плачи, мамо. Изобщо няма за какво да плачеш. Ще дойда пак другата Коледа. А знаеш, че можеш и да ми идваш на гости в Лъдлоу.
— Знам — казвам.
— А ако доведеш Джордж, тогава ще го науча да язди — обещава ми той. — И знаеш, че можеш да повериш малкия Ричард на грижите ми.
— Знам.
Опитвам се да говоря ясно, но сълзите се долавят в гласа ми.
Ричард ме прегръща през кръста. Вече е висок колкото мен — млад мъж.
— Ще се грижа за него — уверява ме той. — Трябва да ни посещаваш. Доведи също братята и сестрите ми. Елате за лятото.
— Ще дойда, ще дойда — казвам и се обръщам към брат си Антъни.
— Повярвай ни, можем да се грижим за себе си — казва той, още преди да успея да започна да изреждам нещата, които ме карат да се страхувам. — И ще го доведа жив и здрав при теб у дома догодина. И няма да го оставя, дори не и заради Йерусалим. Няма да го оставя, докато той не ми нареди да си тръгна. Разбрано?
Кимвам, примигвайки, за да прогоня сълзите. Нещо в мисълта Едуард да остави Антъни да си отиде ме тревожи. Сякаш върху нас е паднала сянка.
— Не знам защо, просто винаги се боя за него толкова много, всеки път, когато трябва да се сбогувам с вас тримата. Почти непоносимо ми е да го оставя да замине.
— Ще го пазя с цената на живота си — обещава Антъни. — Той ми е по-скъп от самия живот. Нищо лошо няма да му се случи, докато е под моите грижи. Имаш думата ми.
Той се покланя и се запътва към вратата. Едуард, до него, повтаря със съвършена точност изящния жест. Синът ми Ричард допира юмрук до гърдите си в поздрава, който означава: „Обичам те“.
— Бъди спокойна — казва Антъни. — При мен момчето ти е в безопасност.
После те си отиват от мен.
Пролетта на 1479 г.
Синът ми Джордж, който винаги е бил крехко бебе, започва да отпада, преди да достигне втория си рожден ден. Лекарите не знаят нищо, жените от детската стая могат да предложат само овесена каша и прясно мляко, които да му се дават на всеки час. Опитваме, но той не укрепва.
Елизабет, тринайсетгодишната му сестра, си играе с него всеки ден, хваща ръчичките му и му помага да ходи на тънките си крачета, измисля приказка за всяка, хапка храна, която той изяжда. Но дори тя вижда, че той не заяква. Той не расте, а ръчичките и крачетата му са като клечки.
— Можем ли да доведем лекар от Испания? — питам Едуард. — Антъни винаги казва, че сред маврите се срещат най-големите мъдреци.
Лицето му е изпито от тревога и тъга заради това дете, заради този толкова желан син.
— Можеш да повикаш когото искаш, отвсякъде — казва той. — Но, Елизабет, любов моя, бъди смела! Той е крехко малко момче и беше миниатюрно бебе. Истински успех беше, че го задържа при нас досега.
— Не казвай това — изричам бързо, клатейки глава. — Той ще се оправи. Ще дойде пролетта, а сетне — и лятото. През лятото той със сигурност ще се поправи.
Прекарвам часове в детската стая с малкото си момченце на скута, като сипвам капчици каша в мъничката му уста, притискайки гърдите му към ухото си, за да чуя слабото тупкане на сърцето му.
Казват ми, че сме благословени да имаме двама силни и здрави сина: напълно сигурно е, че ще има кой да наследи трона на Йорк. Не казвам нищо в отговор на тези глупаци. Не се грижа за него заради династията Йорк: грижа се за него от обич. Искам да расте добре, не за да бъде принц. Искам да расте добре, за да стане силно момче.
Това е невръстното ми момченце. Непоносимо ми е да го загубя, както загубих сестра му. Не мога да понеса той да умре в ръцете ми, както тя умря в ръцете на майка ми и двете си отидоха заедно. Често навестявам детската стая през деня, дори нощем идвам да го гледам как спи, но съм сигурна, че той не става по-силен.
Един ден, през март, той спи на скута ми, и аз го люлея в стола, и съм започнала, без да се усетя, да тананикам една песничка: полузабравена бургундска приспивна песен от моето детство.
Песента свършва, и се възцарява тишина. Спирам да люлея стола и навсякъде е тихо. Допирам ухо до малките му гърди, за да чуя биенето на сърцето му, и не го чувам. Допирам буза до носа му, до устата му, за да почувствам топлината на дъха му. Няма дихание. Той е още топъл и мек в ръцете ми, топъл и мек като птиче. Но моят Джордж си е отишъл. Изгубила съм сина си.
Отново чувам звука на приспивната песен — тихо, тихо като вятъра, и знам, че Мелузина го люлее сега, и моето момче Джордж вече го няма. Изгубила съм сина си.
Казват ми, че все още имам сина си Едуард, че имам късмет, задето красивото ми осемгодишно момче е толкова силно и расте така добре. Казват ми да се радвам за Ричард, неговия петгодишен брат. Усмихвам се, защото се радвам и на двете си момчета. Но това не променя факта, че съм загубила Джордж, моя малък Джордж със сините очи и кичурчето руса коса.