— Ще чакам — казва Хейстингс. — Той ще попита за мен. Ще иска да ме види. Знае, че съм тук и чакам да го видя. Знае, че съм тук, отвън.
Подминавам го на път за спалнята на краля и затварям вратата, за да не може дори да зърне как мъжът, когото обича, се бори да си поеме дъх в голямото легло с балдахин.
Едуард вдига поглед, когато влизам.
— Елизабет.
Отивам при него и хващам ръката му.
— Да, любими.
— Помниш ли как се прибрах у дома при теб и ти казах, че съм се страхувал?
— Помня.
— Отново се страхувам.
— Ще оздравееш — прошепвам настойчиво. — Ще оздравееш, съпруже.
Той кимва и очите му се затварят за миг.
— Хейстингс отвън ли е?
— Не — казвам.
Той се усмихва.
— Искам да го видя.
— Не сега — казвам. Галя го по главата. Той изгаря в огън. Вземам кърпа, накисвам я в лавандулова вода и внимателно мия лицето му. — Сега не си достатъчно силен да се срещаш с никого.
— Елизабет, доведи го, доведи и всички от Частния ми съвет, които са в двореца. Повикай брат ми Ричард.
За миг си помислям, че съм прихванала болестта му, защото коремът ми се преобръща от силна болка, но после осъзнавам, че това е страх.
— Не е нужно да се срещаш с тях, Едуард. Всичко, от което имаш нужда, е да си починеш и да укрепнеш.
— Доведи ги — казва той.
Обръщам се и давам рязка заповед на болногледачката, тя изтичва до вратата и предава думите ми на стража. Из целия двор веднага се разнася вестта, че кралят е свикал съветниците си, и всички разбират, че той сигурно умира. Отивам до прозореца и загърбвам изгледа към реката. Не искам да виждам водата; не искам да виждам проблясването от опашката на русалка; не искам да чувам как Мелузина пее, за да извести за приближаваща смърт. Лордовете влизат в стаята един след друг: Станли, Норфолк, Хейстингс, кардинал Томас Баучър, братята ми, братовчедите ми, зетьовете ми и половин дузина други: всички видни мъже в кралството, мъже, които са били със съпруга ми още от дните на най-ранните му претенции за трона, или мъже като Станли, които винаги идеално са успявали да се ориентират към печелившата страна. Поглеждам ги с каменно изражение, а те ми се покланят с мрачни и сериозни лица.
Жените са повдигнали Едуард и са го подпрели с възглавници в леглото, за да може да вижда съветниците. Очите на Хейстингс са пълни със сълзи, лицето му — сгърчено от мъка. Едуард протяга ръка към него и те се вкопчват един в друг, сякаш Хейстингс иска да го задържи жив.
— Боя се, че не ми остава много — казва Едуард. Гласът му е дрезгав шепот.
— Не — прошепва Хейстингс. — Не го казвайте. Не.
Едуард обръща глава и заговаря на всички тях:
— Оставям малък син. Надявах се да го видя възмъжал. Надявах се да ви оставя мъж, който да бъде ваш крал. Вместо това трябва да ви поверя грижата за момчето си.
Притиснала съм юмрук към устата си, за да не изкрещя.
— Не — казвам.
— Хейстингс — казва Едуард.
— Господарю.
— И всички вие, и ти Елизабет, моя кралице.
Пристъпвам до леглото му и той взема ръката ми в своята, слага я в тази на Хейстингс и преплита пръстите ни, сякаш ни венчава.
— Трябва да работите заедно. Всички трябва да забравите враждите си, съперничествата си, омразата си. Всички имате сметки за уреждане; всички имате неправди, които не можете да забравите. Но трябва да забравите. Трябва да бъдете сплотени, за да опазите сина ми и да го отгледате, за да го поставите на трона. Моля ви за това, отправям това настояване към вас, от смъртното си ложе. Ще го направите ли?
Мисля си за всичките години, през които мразех Хейстингс, най-скъпия приятел и другар на Едуард, съучастника му във всички запои и ходене по развратници, приятеля, заставал редом до него в битка. Спомням си как, още от първия миг, сър Уилям Хейстингс ме презираше и гледаше отвисоко на мен, покачен върху високия си кон, докато аз стоях край пътя, как се противопоставяше на издигането на семейството ми и постоянно подтикваше краля да слуша други съветници и да държи на служба други приятели. Виждам, че ме гледа и макар че по лицето му се леят сълзи, очите му са сурови. Той мисли, че аз съм стояла край пътя и съм омагьосала едно младо момче, за да го съсипя. Никога няма да разбере какво се случи онзи ден между един млад мъж и една млада жена. Да, имаше магия, но нейното име беше „любов“.
— Ще работя с Хейстингс за безопасността на сина си — казвам аз. — Ще работя с всички вас и ще забравя всички огорчения, за да поставя сина си благополучно на трона.
— Аз също — съгласява се Хейстингс, а после и всички останали: