Той го отвлича.
Ричард се придвижва по-бързо и е по-добре въоръжен и по-решителен, отколкото някой от нас е можел да си представи. Придвижва се толкова бързо и решително, колкото щеше да го стори и Едуард — и е точно толкова безмилостен. Той причаква сина ми в засада по пътя му към Лондон, прогонва мъжете от Уелс, които са били предани на него и мен, арестува брат ми Антъни, сина ми Ричард Грей и нашия братовчед Томас Вон и взема Едуард под свое така наречено попечителство. Момчето ми още няма и тринайсет години, за Бога. Моят син все още е едва дванайсетгодишно момче. Гласът му мутира, брадичката му е гладка като на момиче, по горната му устна е набол съвсем лек мъх, който може да се види само когато лицето му е в профил срещу светлината. А когато Ричард отпраща неговите предани слуги — вуйчо му, когото обожава и полубратът, когото обича, той ги защитава с леко потрепване в гласа. Казва, че е сигурен, че баща му би го заобиколил само с добри и достойни мъже и че иска да ги задържи на служба при себе си.
Той е само момче. Трябва да излезе срещу един закален в битки мъж, решен да извърши вероломство. Когато Ричард казва, че родният ми брат Антъни, който е бил приятел, настойник и закрилник на сина ми през целия му живот, и по-младият от моите синове от първия брак, Ричард, трябва да се отделят от него, моят малък син се опитва да ги защити. Казва, че неговият полубрат Ричард му е близък сродник и другар, че знае, че вуйчо му Антъни винаги е вършил само това, което приляга на един изтъкнат рицар, на благороден рицар, какъвто е. Но херцог Ричард му казва, че всичко ще се уреди, а междувременно той и Бъкингамският херцог, бившия ми повереник, когото ожених против волята му за сестра ми Катрин и който сега се появява в тази изненадваща компания, ще бъдат спътници на принца в пътуването до Лондон.
Той е само едно малко момче. Винаги е бил внимателно пазен. Не знае как да се опълчи на чичо си Ричард, облечен в черно и с лице като буреносен облак, с две хиляди души свита и готов да се бие. Затова оставя вуйчо си Антъни да си отиде; оставя брат си Ричард да си отиде. Как би могъл да ги спаси? Той плаче горчиво. Съобщават ми това. Той заплаква като дете, когато никой не му се подчинява, но ги оставя да си отидат.
Май 1483 г.
Елизабет, моята седемнайсетгодишна дъщеря, дотичва сред виковете и суматохата на двореца Уестминстър.
— Майко! Почитаема майко! Какво става?
— Оттегляме се в убежище — казвам рязко. — Побързай. Събери всичко, което ти трябва, и дрехите за децата. И се погрижи да изнесат килимите и гоблените от кралските покои. Заръчай да отнесат всичко това в Уестминстърското абатство — отново се оттегляме в убежище. Вземи и кутията си за бижута, и кожите. А след това мини през кралските апартаменти и се погрижи да изнесат оттам всичко ценно.
— Защо? — пита тя с треперещи бледи устни. — Какво се е случило сега? Ами Едуард?
— Брат ти, кралят, е похитен от чичо си, лорд-протектора — казвам аз. Думите ми са като ножове и виждам, че я раняват. Тя се възхищава на чичо си Ричард; винаги му се е възхищавала. Надяваше се, че той ще се грижи за всички нас — че ще ни закриля наистина. — По волята на баща ти синът ми беше поверен на грижите на моя враг. Ще видим какъв лорд-протектор ще излезе от него. Но по-добре да го видим от безопасно място. Оттегляме се в убежище днес, още в тази минута.
— Майко — от страх тя подскача на място. — Не е ли редно да изчакаме, не е ли редно да се допитаме до Частния съвет? Не трябва ли да изчакаме тук Бебето? Ами ако херцог Ричард просто води Бебето на сигурно място при нас? Ами ако прави това, което би трябвало като лорд-протектор? Да закриля Бебето?
— За теб той вече не е Бебето, а крал Едуард — казвам ожесточено. — И дори за мен. И нека ти кажа, дъще, че само глупаците чакат, когато враговете им идват, за да видят дали може да се окажат приятели. Ще бъдем в толкова голяма безопасност, колкото успея да ни осигуря. В свято убежище. Ще вземем и брат ти, принц Ричард, и ще скрием на сигурно място и него. А когато лорд-протекторът дойде в Лондон с личната си армия, може да се опита да ме убеди, че е безопасно да изляза.
Говоря без заобикалки с моето смело момиче, вече млада жена, чийто собствен живот е разбит от това внезапно падение от положението ѝ като принцеса на Англия до момиче, което се укрива, но в действителност сме много паднали духом, когато барикадираме вратата към криптата на „Сейнт Маргарет“ в Уестминстър, и сме сами — брат ми Лайънъл, епископ на Солсбъри, порасналият ми син Томас Грей, малкият ми син Ричард и момичетата ми: Елизабет, Сесили, Ан, Катрин и Бриджет. Когато бяхме тук за последен път, бях бременна с първото си момче и имах всички основания да се надявам, че един ден то ще претендира за трона на Англия. Майка ми беше жива и беше моя другарка и най-близката ми приятелка. Никой не би могъл да се страхува дълго, когато майка ми замисляше кроежи в негова помощ, правеше своите заклинания и се смееше на собствената си амбиция. Съпругът ми беше жив, макар и в изгнание, и подготвяше завръщането си. Никога не съм се съмнявала, че ще дойде. Никога не съм се съмнявала, че ще постигне победа. Знаех, че никога не е губил битка. Знаех, че ще дойде, знаех, че ще победи, знаех, че ще ни спаси. Знаех, че времената са лоши, но се надявах на по-добри.