— Преструвки!
— Не. За мен това не е игра, ваша светлост. Не мога да бъда ваша държанка. Най-напред дойдох при вас за справедливост, а тази вечер дойдох от любов, но съм глупачка, задето правя това, и ви моля да ми простите за глупостта. Но аз също не мога да спя — и също не мога да мисля за нищо друго, освен за вас, и също можех само да се питам отново и отново дали ще дойдете. Но дори при това положение… дори при това положение вие не бива…
— Мога в един миг да изтръгна този нож от вас — заплашва той.
— Забравяте, че имам петима братя. От дете си играя със саби и кинжали. Ще си прережа гърлото, преди да стигнете до мен.
— Никога не бихте го направили. Вие сте жена, която не притежава нищо повече от женска смелост.
— Изпитайте ме! Изпитайте ме! Не знаете какъв е куражът ми. После обаче може да съжалявате за онова, което ще се случи.
Той се поколебава за секунда, докато собственото му сърце бие силно като чук в опасна смесица от гняв и похот, а после се овладява, вдига ръце в знак, че се предава, и отстъпва назад.
— Вие печелите — казва. — Вие печелите, мадам. И можете да задържите кинжала като трофей от победата си. Ето… — той сваля ножницата от колана си и я хвърля на земята. — Защо не вземете и проклетата ножница?
Скъпоценните камъни и емайлираното злато искрят в здрача. Без да откъсвам очи от него дори за миг, коленича и я вдигам.
— Ще ви придружа до дома ви — добавя кралят. — Ще се уверя, че сте стигнали благополучно до вратата си.
Поклащам глава:
— Не. Не мога да допусна да ме виждат с вас. Никой не трябва да знае, че сме се срещали тайно. Ще бъда опозорена.
За миг си помислям, че ще възрази, но той свежда глава.
— Вие тръгнете първа тогава — казва той, — а аз ще ви следвам отзад като паж. Ето че успяхте да ме направите на глупак. Е, можете да се наслаждавате на триумфа си.
Не мога да кажа нищо срещу гнева му, затова кимвам и тръгвам пред него, както той каза, че е редно да направя.
Вървим мълчаливо. Дочувам шумоленето на наметалото му зад мен. Когато стигаме до края на гората и вече могат да ни видят от къщата, спирам за миг и се обръщам към него.
— Вече съм в безопасност — казвам. — Моля ви още веднъж да ми простите за глупостта.
— Аз трябва да ви помоля да ми простите за силата, която използвах — отвръща той сковано. — Навярно съм твърде привикнал да постигам своето. Но трябва да ви кажа, че никога преди не съм бил отблъскван с острието на нож. Собственият ми нож при това.
Обръщам кинжала и му го подавам.
— Искате ли си го обратно, ваша светлост?
Той поклаща глава.
— Запазете го като спомен от мен. Това ще бъде единственият ми подарък за вас. Прощален подарък.
— Няма ли да ви видя отново?
— Никога — казва той простичко и се отдалечава с лек поклон.
— Ваша светлост! — повиквам го, той се обръща и спира.
— Не искам да се разделяме като врагове — казвам немощно. — Надявам се, че можете да ми простите.
— Вие ме направихте на глупак — отговаря той с леден глас. — Можете да се поздравите, че сте първата жена, която прави това. Но ще бъдете последната. И никога повече няма да се подиграете с мен.
Снишавам се в реверанс, а после до слуха ми стига шумът от отдалечаващите му се стъпки и шумоленето на наметалото му, когато се удря в храстите от двете страни на пътеката. Изчаквам, докато вече изобщо не го чувам, а после се изправям да си вървя у дома.
Тъй като съм млада жена, една частица от мен иска да изтичам вътре, да се хвърля на леглото си и да плача, докато заспя. Но не го правя. Не съм като някоя от сестрите си, които лесно се разсмиват и лесно избухват в плач. Те са момичета, на които се случват разни неща, и те го приемат тежко. Но аз се държа като нещо повече от глупаво момиче. Аз съм дъщеря на водна богиня. Аз съм жена с вода във вените, възпитана в сила и твърдост. Аз съм жена, която кара нещата да се случват, и още не съм победена. Не съм победена от едно момче с току-що завоювана корона, и никой мъж няма да си тръгне от мен, сигурен, че няма да се върне повече.
Затова все още не се прибирам у дома. Тръгвам по пътеката към мостчето над реката към мястото, където около ясеновото дърво е завързан конецът на майка ми. Правя нов клуп в конеца и го завързвам здраво, едва тогава си тръгвам към къщи, умислена под светлината на тънкия лунен сърп.
После чакам. Всяка вечер в продължение на двайсет и две вечери слизам до реката и подръпвам конеца като търпелива рибарка. Един ден го усещам как се удря в нещо и въдицата се изопва, когато предметът в края ѝ, какъвто и да е той, се освобождава от тръстиките досами водата. Дърпам леко, сякаш изтеглям на брега улов, после усещам как въдицата се отпуска и се чува лек плясък, когато нещо малко, но тежко, пада по-надълбоко, претъркулва се от течението, а после остава да лежи неподвижно сред чакъла на дъното на потока.