— Какво е това?
— Това е късче, което отрязах от салфетката на херцог Ричард, когато вечеряше със съпруга ми — казва тя. — Държеше я в дясната си ръка: избърса с нея устата си — тя снижава глас и свежда очи. Винаги се е страхувала от силите на майка ни. Никога не пожела да усвои някое от нашите умения. — Помислих си, че можеш да я използваш — казва тя. — Помислих си, че навярно можеш да я използваш — поколебава се. — Трябва да спреш херцог Глостър. Той става все по-могъщ и влиятелен с всеки изминал ден. Помислих си, че можеш да му докараш болест.
— Отрязала си това от салфетката на херцога? — питам невярващо. Катрин винаги е мразила всякаква форма на магьосничество: отказва дори на циганките на панаира, които ѝ предлагат да прочетат бъдещето ѝ.
— Заради Антъни — прошепва тя ожесточено. — Толкова се страхувам за брат ни Антъни. Знам, че ще опазиш момчетата. Ще ги отпратиш. Но херцогът задържа Антъни, а както съпругът ми, така и херцогът го мразят. Завиждат му за начетеността и смелостта му, задето е толкова обичан, и се страхуват от него, а аз го обичам толкова много. Трябва да спреш херцога, Елизабет. Наистина трябва. Трябва да спасиш Антъни.
Бързо пъхвам късчето в ръкава си, та никой, дори децата, да не може да го види.
— Остави това на мен — казвам. — Дори не мисли за това. Имаш твърде честно и открито лице, Катрин. Всички ще разберат какво правя, ако веднага не изхвърлиш тази мисъл от ума си.
Тя се изкикотва нервно.
— Никога не бих могла да излъжа.
— Забрави напълно за това.
Връщаме се до входната врата.
— Върви с Бога — казвам ѝ. — И се моли за мен и нашите момчета.
Усмивката се оттегля от лицето ѝ.
— Това са мрачни дни за нас, семейство Ривърс — казва тя. — Моля се да опазиш децата си и себе си, сестро.
— Той ще съжалява, че е започнал това — предричам. За миг правя пауза, защото изведнъж, като в пророческо видение, виждам Ричард, който изглежда малък като изгубено момче, препъващ се сред бойно поле с голям меч, висящ отпуснато в немощната му ръка. Оглежда се наоколо, търсейки с поглед приятели, но няма никакви. Оглежда се за коня си, но конят му е изчезнал. Опитва се да събере сили, но няма никакви. Потресеното му изражение би накарало всеки да го съжали.
Моментът отминава и Катрин докосва ръката ми.
— Какво има? Какво видя?
— Виждам, че той ще съжалява, че е започнал това — казвам тихо. — Това ще бъде неговият край и този на рода му.
— А за нас? — пита тя, като се взира настоятелно в лицето ми, сякаш може да види онова, което съм видяла аз. — Антъни? И всички ние?
— Боя се, че и за нас също.
Тази нощ, когато вече е ударил среднощният час и цари непрогледна тъмнина, ставам от леглото си и вземам късчето лен, което Катрин ми даде. Виждам петънцето от храна на мястото, където херцогът е избърсал устните си, поднасям го към носа си и го подушвам. Месо, помислям си, макар че той се храни въздържано и не пие. Усуквам плата в нишка и го връзвам около дясната си ръка толкова стегнато, че чувствам как ръката ме заболява. Лягам си, а на сутринта бялата плът на ръката ми е посиняла и пръстите ми са така изтръпнали, че сякаш усещам боцкането на карфици и игли. Усещам болка в ръката и когато я развързвам, простенвам. Усещам слабостта в ръката си, докато хвърлям тънката нишка в огъня.
— И тъй, отслабни — казвам на пламъка. — Изгуби силата си. Нека дясната ръка ти изневери, нека ръката, с която държиш меча, отслабне, нека пръстите ти изгубят силата си. Нека при първия дъх, който поемеш, почувстваш как той засяда в гърдите ти. Нека вторият, който поемеш, те задави. Нека те сполети болест и умора. И да догориш като това парче плат.
Нишката припламва в огнището и аз я наблюдавам как догаря.
Брат ми Лайънъл идва при мен рано сутринта.
— Получих писмо от членовете на съвета. Молят ни да излезем от убежището и да изпратим сина ти принц Ричард да бъде с брат си в кралските покои в Тауър.
Обръщам се към прозореца и гледам към реката, сякаш тя може да ми даде съвет.
— Не знам — казвам. — Не, не искам и двамата принцове да са в ръцете на чичо си.
— Няма съмнение, че коронацията ще се състои — казва той. — Всички лордове са в Лондон, мантиите се шият, абатството е готово. Редно е да излезем сега и да заемем мястото, което ни се полага по право. Като се крием тук, изглеждаме така сякаш сме виновни в нещо.
Гриза устната си.
— Херцог Ричард е един от синовете на Йорк — казвам. — Той видя трите слънца да пламтят в небето, докато братята яздеха към победата заедно. Не можеш да мислиш, че ще се отдръпне от възможността да владее Англия. Не можеш да мислиш, че ще предаде цялата власт над кралството на едно малко момче.