Чувам забързания шум на припрени стъпки и се обръщам да посрещна новата опасност, когато дъщеря ми Сесили преминава тичешком криптата и разтваря със замах вратите към покоите ми. Пребледняла е от страх.
— Има нещо на вратата — казва тя. — Нещо ужасно стои пред вратата.
— Какво има на вратата? — питам. Разбира се, веднага помислям, че е палачът.
— Създание, високо като мъж, но с образа на Смъртта.
Намятам главата си с шал, отивам до вратата и плъзгам решетката, за да я отворя. Наистина изглежда така, сякаш ме чака самата Смърт. Мъжът е облечен в черен вълнен плат с висока шапка на главата и нещо като бял, тънък и остър нос скрива цялото му лице. Това е лекар с дълга конусовидна маска за нос, натъпкана с билки, за да го предпази от изпаренията на чумата. Той обръща проблясващите цепки на очите си към мен и аз усещам как потръпвам.
— Тук няма чумави — казвам.
— Аз съм доктор Луис от Карлеон, лекарят на лейди Маргарет Боуфорт — казва той; гласът му отеква причудливо изпод маската. — Тя казва, че страдате от женски болести и че бихте имали полза от лекар.
Отварям вратата.
— Влезте, не съм добре — казвам. Но щом вратата се затваря за външния свят, аз се обръщам дръзко към него:
— Съвсем добре съм. Защо сте тук?
— Лейди Боуфорт — би трябвало да кажа, лейди Станли — също е добре, благодаря на Бога. Но искаше да намери начин да говори с вас, а аз съм неин близък и съм ви верен, ваша светлост.
Кимвам.
— Свалете си маската.
Пратеникът сваля конуса от лицето си и отмята качулката от главата си. Той е дребен мургав мъж с усмихнато, вдъхващо доверие лице. Покланя се ниско.
— Тя иска да разбере дали сте измислили план да спасите двамата принцове от Тауър. Иска да знаете, че и тя, и съпругът ѝ лорд Станли са на ваше разположение и иска да знаете също, че Бъкингамският херцог се пита докъде ще стигне херцог Ричард в амбицията си. Тя смята, че младият херцог е готов да промени възгледите си.
— Бъкингам положи всички усилия да постави херцога на мястото, на което е сега — казвам аз. — Защо би променил решението си в този ден на тяхната победа?
— Лейди Маргарет смята, че Бъкингамският херцог може да бъде убеден — казва той, като се навежда напред, за да говори само в ухото ми. — Смята, че той започва да се съмнява в своя предводител. Смята, че той ще се интересува от други, по-големи печалби и придобивки от онези, които херцог Ричард може да му предложи, а той е млад човек, няма още и трийсет години: лесно може да бъде привлечен на друга страна. Той се опасява, че херцогът крои планове да завземе трона за себе си; бои се за безопасността на синовете ви. Вие сте негова балдъза, те са и негови племенници. Той е загрижен за бъдещето на принцовете, неговите малки сродници. Лейди Маргарет ме моли да ви кажа, че според нея слугите в Тауър могат да бъдат подкупени, и иска да знае как може да ви бъде от полза в плановете ви да освободите принцовете Едуард и Ричард.
— Не е Ричард… — подхващам, когато, подобно на призрак, от вратата към реката на стълбите се появява Елизабет: долният край на роклята ѝ е подгизнал.
— Елизабет. Какво правиш, за Бога?
— Отидох да поседя край реката — казва тя. Лицето ѝ е странно и бледо. — Тази сутрин тя беше толкова спокойна и красива, а после започна да става все по-развълнувана. Почудих се защо реката е толкова неспокойна. Изглеждаше тъй, сякаш самата река искаше да ми каже нещо — тя се обръща да погледне лекаря. — Кой е това?
— Пратеник на лейди Маргарет Станли — казвам. Гледам мократа ѝ рокля, която се влачи зад нея като опашка.