— Къде си се намокрила така?
— От баржите, които минаваха край мен — отвръща тя. Лицето ѝ е бледо и враждебно. — Всички баржи, които отиваха надолу по реката до замъка Бейнард, където херцог Ричард поддържа бляскав двор. Локвата, която оставиха след себе си, беше толкова голяма, че преля над стълбите. Какво става там днес? Половин Лондон се е отправил на баржи към дома на херцога, а това би трябвало да е денят на коронацията на брат ми.
Д-р Луис придобива смутен вид.
— Канех се да съобщя на царствената ви майка — казва той колебливо.
— Самата река е свидетелка — продължава грубо дъщеря ми. — Тя заля краката ми, сякаш за да ми каже. Всеки би могъл да се досети.
— Да се досети за какво? — обръщам се настоятелно и към двамата.
— Парламентът се събра и обяви херцог Ричард за законен крал — казва той тихо, макар че думите му отекват в сводестата каменна зала, сякаш крещи прокламация. — Постановиха, че женитбата ви с краля е била проведена без знанието на първите лордове на страната, както изисква законът, и постигната чрез магьосничество от страна на майка ви и самата вас. И че кралят вече е бил женен за друга жена.
— Следователно с години си била блудница, а ние сме копелета — завършва хладно Елизабет. — Ние сме победени и опозорени. Свършено е, всичко е свършено. Сега можем ли да вземем Едуард и Ричард и да заминем?
— Какво искаш да кажеш? — питам я. Толкова съм смутена от тази моя дъщеря с рокля като мокра опашка, като русалка, излязла от реката, колкото и от новината, че Ричард е узурпирал трона, а ние сме отхвърлени. — Какво искаш да кажеш? Какво си мислила, като си седяла край реката? Елизабет, толкова си странна днес. Защо си такава?
— Защото мисля, че сме прокълнати — нахвърля се тя върху мен. — Мисля, че сме прокълнати. Реката ми нашепваше проклятие и аз обвинявам теб и нашия баща, задето ни доведохте на бял свят и ни поставихте в лапите на амбицията, а същевременно не държахте властта си достатъчно здраво, за да ни донесете справедливост.
Сграбчвам здраво студените ѝ ръце и я прегръщам, сякаш искам да ѝ попреча да отплува.
— Не си прокълната, дъще. Ти си най-прекрасното и най-ценното от всичките ми деца, най-красивата, най-обичаната. Знаеш това. Какво проклятие би могло да те застигне?
Погледът, който обръща към мен, е потъмнял от ужас, сякаш е видяла смъртта си.
— Никога няма да се откажеш, никога няма да ни оставиш да живеем спокойно. Твоята амбиция ще убие братята ми, а след като те загинат, ти ще поставиш на трона мен. Би предпочела да имаш трона, отколкото синовете си, а след като и двамата умрат, ще поставиш мен на трона на мъртвия ми брат. Ти обичаш короната повече, отколкото децата си.
Поклащам глава, за да отхвърля силата на думите ѝ. Това е моето малко момиче, това е моето спокойно, искрено дете, това е моята любимка, моята Елизабет. Тя е мое истинско превъплъщение. Никога не е имала мисъл, която да не ѝ е била внушена от мен.
— Не можеш да твърдиш такова нещо: това не е вярно. Не можеш да знаеш. Реката не може да ти каже такива неща, не можеш да го чуеш и не е вярно.
— Ще взема трона на родния си брат — казва тя, сякаш не може да ме чуе. — И ти ще бъдеш доволна, защото твоята амбиция е твоето проклятие: така казва реката.
Хвърлям поглед към лекаря и се питам да не би Елизабет да има треска.
— Елизабет, реката не може да ти говори.
— Разбира се, че ми говори, и разбира се, че я чувам! — възкликва тя нетърпеливо.
— Няма никакво проклятие…
Тя се завърта рязко и се плъзва през стаята — роклята ѝ оставя влажно петно като пътека — и рязко отваря прозореца. Д-р Луис и аз я следваме, изплашени за миг, че е полудяла и възнамерява да скочи навън, но изведнъж ме спира висок, подобен на мелодия жален вопъл откъм реката; изпълнен с копнеж звук, жалейна песен, плач, изпълнен с такава болка, че покривам ушите си с длани, за да го заглуша, и поглеждам към доктора за обяснение. Той поклаща объркано глава, защото не чува нищо, освен веселия шум от преминаващите баржи, докато се спускат по течението на път за коронацията на краля, ревящите тръби и биещите барабани. Но вижда сълзите в очите на Елизабет и вижда как се отдръпвам от отворените прозорци, като затулвам уши, за да прогоня натрапчивите шумове.
— Това не е за теб — казвам, задавена от собствената си скръб. — Ах, Елизабет, любов моя, това не е за теб. Това е песента на Мелузина: песента, която чуваме, когато домът ни ще бъде сполетян от смърт. Това не е предупредителна песен за теб. Тя сигурно е за моя син Ричард Грей: чувам я. Тя е за сина ми и за брат ми Антъни: брат ми Антъни, когото се зарекох, че ще опазя.