На сутринта, когато слязъл на закуска в хана, където бил отседнал, Антъни открил, че вратите са залостени, а хората му — отпратени. Видял Ричард и Хенри Стафорд, Бъкингамския херцог, въоръжени като за битка; техните хора стояли с каменни лица в двора. И те го отвели, заедно с моя син Ричард Грей и със сър Томас Вон, по обвинение в държавна измяна, макар че и тримата били верни слуги на моя син, новия крал.
Антъни, в тъмницата, очаквайки смъртта си на сутринта, се ослушва за миг на прозореца, в случай че има такова нещо като силната сладка песен на Мелузина, с очакването да не чуе нищо, а след това се усмихва, когато чува звук, подобен на камбанен звън. Тръсва глава, за да прогони шума от ушите си, но той си остава — неземен глас, който го кара да се усмихне непочтително. Никога не е вярвал в легендата за девойката, която е наполовина риба и наполовина — жена, прародителката на неговия род, но сега открива, че изпитва утеха, като я слуша да вещае с песента си смъртта му. Остава на прозореца и обляга чело на хладния камък. Това, че чува гласа ѝ, висок и чист, около бойниците на замъка Понтефракт, доказва най-сетне, че майчините му дарби и тези на сестра му, и дарбите на нейната дъщеря са истински, както те винаги са твърдели, както той само наполовина е вярвал. Иска му се да можеше да каже на сестра си, че сега знае това. Тези дарби може да им потрябват. Тези дарби може би ще са достатъчни да ги спасят. Може дори да спасят цялото семейство, нарекло се Ривърс, за да отдаде почит на водната богиня, която е основателка на фамилията им. Може дори да спасят техните две момчета от династията Плантагенет. Ако Мелузина може да пее за него, един невярващ човек, тогава навярно може да напъти онези, които се ослушват за предупрежденията ѝ. Той се усмихва, защото високата ясна песен му дава надежда, че Мелузина ще бди над сестра му и нейните синове, особено над момчето, което бе поверено на грижите му; момчето, което обича: Едуард, новия крал на Англия. И той се усмихва, защото нейният глас е гласът на майка му.
Той прекарва нощта не в молитви, не в плач, а в писане. В последните си часове той не е авантюрист, нито рицар, нито дори брат или вуйчо, а поет. Донасят ми написаното от него и аз виждам, че накрая, в самия миг, когато се е изправял пред смъртта си и пред смъртта на всичките си надежди, е разбрал, че всичко е суета. Амбицията, властта, дори самият трон, който струваше на семейството ни толкова скъпо; накрая е разбрал, че всичко това е без значение. И не е умрял огорчен от това познание, а усмихвайки се на глупостта на човека и на собствената си глупост.
Той пише:
Това е последното, което той пише на разсъмване, а сетне го извеждат и го обезглавяват по заповед на Ричард, херцог Глостър, новият лорд-протектор на Англия, който сега е отговорен за моята безопасност, за безопасността на всичките ми деца и особено за безопасността и бъдещето на сина ми принц Едуард, законния крал на Англия.
По-късно прочитам стихотворението на Антъни и мисля, че особено ми харесва това: „В тъмата безпросветна/ на среща със смъртта“. Съдбата се обърна против всички нас, цялото семейство Ривърс, в тези времена: в това отношение той се оказа прав.
А аз ще трябва да намеря начин да живея без него.
Нещо се е променило между дъщеря ми Елизабет и мен. Моето момиче, моето дете, моята първа рожба, внезапно е пораснала, пораснала е и се е отдалечила. Детето, което вярваше, че знам всичко, че имам власт над всичко, сега е млада жена, която е изгубила баща си и се съмнява в майка си. Тя смята, че греша, като държа всички ни в убежище. Вини ме за смъртта на вуйчо си Антъни. Обвинява ме — макар да не казва и дума — че не съм успяла да спася брат ѝ Едуард, че съм отпратила малкия ѝ брат Ричард, незащитен, в сивото безмълвие на вечерната река.