— Херцог Ричард… — той млъква рязко и ми се ухилва. — Прощавай — исках да кажа „крал Ричард“, ще потегли от Лондон и ще се отправи на път в края на юли. Ще измъкнем Едуард веднага и ще дадем на двама ви достатъчно време — да кажем, два дни — да стигнете до безопасно място, а после, докато кралят е далече, ще се вдигнем на оръжие.
— А брат ни Едуард?
— Едуард набира войници в Девън и Корнуол. Синът ти Томас работи за нашата кауза в Кент. Бъкингам ще доведе мъжете от Дорсет и Хампшър, Станли ще изведе на бойното поле своите родственици от Мидландс, а Маргарет Боуфорт и синът ѝ могат да вдигнат на оръжие Уелс в името на Тюдорите. Всички мъже от домакинството на твоя съпруг са решени да спасят синовете му.
Гриза пръста си, мислейки, както би мислил съпругът ми: хора, мъже, оръжие, пари и разпростирането на подкрепата из Южна Англия.
— Достатъчно е, ако успеем да нанесем поражение на Ричард, преди да доведе войниците си от Севера.
Той ми се усмихва широко: безразсъдната широка усмивка на семейство Ривърс.
— Достатъчно е, а ние можем да спечелим всичко и нямаме какво да губим — казва той. — Той отне короната от нашето момче; нямаме от какво да се боим. Най-лошото вече се случи.
— Най-лошото вече се случи — повтарям и приписвам тръпката, която преминава по гърба ми, на загубата на брат ми Антъни, най-скъпия ми брат, и на смъртта на сина ми Ричард Грей. — Най-лошото вече се случи. Вече не може да се случи нищо по-лошо от загубите, които понесохме.
Ричард поставя мръсната си ръка върху моята.
— Бъди готова да тръгнеш в мига, в който ти пратя вест — казва той. — Ще ти съобщя веднага щом измъкна благополучно принц Едуард.
— Ще бъда готова.
Юли 1483 г.
Чакам на прозореца, облечена в пътното си наметало, с ковчежето си за скъпоценности в ръка, заедно с момичетата, готова за тръгване. Мълчим: чакаме мълчаливо вече повече от час. Напрягаме слух да чуем нещо, каквото и да е, но няма нищо друго освен звукът от плискането на реката в стените и от време на време — изблик на смях или музика от улиците. До мен Елизабет е изопната като струна на лютня, пребледняла от страх.
После внезапно се разнася силен трясък, брат ми Лайънъл връхлита в убежището, затръшва и залоства вратата зад гърба си.
— Провалихме се — изрича той задъхано. — Братята ни са в безопасност, синът ти също. Измъкнаха се надолу по реката, а Ричард влезе по суша в улицата между Алдгейт и Тауър Хил, но не можахме да превземем Бялата Кула на Тауър.
— Видяхте ли момчето ми? — питам настойчиво.
Той поклаща глава:
— Държаха двете момчета затворени там. Чух да крещят заповеди. Бяхме толкова близо, че ги чувах как викат през вратата да отведат момчетата навътре, в по-сигурна стая. За Бога, сестро, прости ми. Само една дебела врата ме делеше от тях, но не можахме да я разбием.
Сядам, защото коленете ми се подгъват, и пускам кутията със скъпоценности на пода. Лицето на Елизабет е пепеляво. Тя се обръща и бавно започва да сваля наметките на момичетата, една по една, като ги сгъва, сякаш е много важно по тях да не останат гънки.
— Синът ми — изричам. — Моят син.
— Влязохме през шлюза, а после прекосихме оттам до първата алея, преди изобщо да ни видят. Точно започвахме да се качваме по стълбите, когато някой вдигна тревога, и макар че изтичахме нагоре по стъпалата до вратата на Бялата кула, те я затръшнаха. Само секунди ни деляха от нея. Томас стреляше в ключалките, хвърлихме се срещу нея, но чух как резетата се затръшват отвътре, а после те се изсипаха от помещението за стражите. Ричард и аз се обърнахме да ги посрещнем лице в лице и се бихме, за да ги задържим, докато Томас и хората на Станли се опитаха да разбият вратата или дори да я изтръгнат от пантите, но знаеш — тя е прекалено яка.
— Мъжете от семейство Станли бяха там, както обещаха?
— Бяха, а също и хората на Бъкингам. Никой с ливреята на техния дом, разбира се, но всички носеха бяла роза. Беше странно да видя отново бялата роза. И още по-странно да се сражавам, за да вляза на място, което е наше по право. Извиках на Едуард да не пада духом; че ще дойдем за него, че няма да го изоставим. Не знам дали чу. Не знам.
— Ранен си — казвам, внезапно забелязвайки порязаната място на челото му.
Той го потрива, сякаш кръвта му е просто мръсотия.
— Не е нищо особено, Елизабет. Бих предпочел да умра, отколкото да се върна без него.
— Не говорѝ за смърт — изричам тихо. — Моли се Богу той да е в безопасност тази вечер и да не е изплашен от станалото. Моли се Богу просто да го скрият в по-сигурна стая във вътрешността на Тауър, а не да решат да го отведат.