Той захапва стръвта и виждам реакцията му — виждам как в кроткия му поглед проблясва шпионската искрица.
— О, нима? — пита подканващо.
Казала съм достатъчно.
— И двамата са в безопасност, поне така се надявам — поправям се. — Но кажете ми — защо вие сте толкова сигурен, че са мъртви?
Той внимателно слага ръка върху моята.
— Не исках да ви натъжавам. Но никой не ги е виждал, откакто мнимият крал замина от Лондон, а както херцогът, така и лейди Маргарет вярват, че е наредил да ги убият, преди да тръгне. Никой от нас не можеше да направи нищо, за да ги спаси. Когато обсадихме Тауър, вече са били мъртви.
Издърпвам ръката си от успокояващата му хватка и я вдигам към пулсиращото си от болка чело. Иска ми се да можех да мисля ясно. Спомням си, Лайънъл ми каза, че чул как слугите викат да отведат момчетата по-навътре в Тауър. Спомням си как ми каза, че само вратата го деляла от Едуард. Но защо му е на д-р Луис да ме лъже?
— Нямаше ли да е по-добре за каузата ни, ако херцогът си беше мълчал? — питам. — Приятелите, семейството и съюзниците ми набират мъже, за да спасят принцовете, но херцогът им казва, че те вече са мъртви. Защо моите хора биха се вдигнали на оръжие, ако техният принц е мъртъв?
— Със същия успех могат да го научат сега, както и по-късно — казва той, без да се поколебае нито за миг, сякаш е подготвен за този въпрос.
— Защо? — питам. — Защо да узнават сега, преди битката?
— За да узнаят всички, че именно мнимият крал е дал заповедта — казва той. — За да може вината да бъде стоварена върху херцог Ричард. Вашите хора ще се вдигнат да отмъстят.
Не мога да мисля, не мога да проумея защо това има значение. Долавям лъжа някъде в тези думи, но не мога да я посоча точно. Нещо не е наред, убедена съм.
— Но кой би се усъмнил, че именно крал Ричард е наредил да ги убият? Както казвате — нали той уби други мои сродници. Защо да разгласяваме страховете си сега и да объркваме хората си?
— Никой не би се усъмнил в това — уверява ме той. — Никой друг освен Ричард не би сторил подобно нещо. Никой друг не би имал полза от такова престъпление.
Скачам на крака във внезапен пристъп на нетърпение, събарям масата и преобръщам свещника.
— Не разбирам.
Той посяга да улови свещта, пламъкът потрепва и хвърля ужасна сянка върху дружелюбното му лице. За миг той изглежда така, както в мига, когато го видях за първи път, когато Сесили дойде да ми каже, че Смъртта е на вратата. Ахвам уплашено и се отдръпвам от него, докато той внимателно поставя свещта отново на масата и се изправя, както е редно, тъй като аз, вдовстващата кралица, стоя права.
— Можете да си вървите — казвам без връзка с всичко, казано досега. — Простете ми, разстроена съм. Не зная какво да мисля. Можете да ме оставите.
— Да ви дам ли някаква отвара, за да ви помогне да заспите? Толкова съжалявам за скръбта ви.
— Не, сега ще заспя. Благодаря ви за компанията — поемам си дъх. Отмятам косата от лицето си. — Вие ме успокоихте с мъдростта си. Сега съм спокойна.
Той изглежда озадачен.
— Но аз не съм казал нищо.
Поклащам глава. Нямам търпение да си тръгне.
— Вие споделихте тревогите ми, а това е постъпка на приятел.
— Първата ми работа тази сутрин ще бъде да се видя с лейди Маргарет и да ѝ кажа за страховете ви. Ще я помоля да постави свои хора в Тауър, за да научат новини за синовете ви. Ако са живи, ще намерим хора да ги пазят. Ще ги опазим.
— Поне Ричард е в безопасност — отбелязвам отново непредпазливо.
— В по-голяма безопасност от брат си?
Усмихвам се като жена, която си има тайна.
— Докторе, ако имахте два редки скъпоценни камъка и се опасявахте от крадци, щяхте ли да сложите и двете си съкровища в едно и също ковчеже?
— Ричард не е бил в Тауър? — гласът му е почти недоловим, сините му очи — втренчени; той целият трепери.
Вдигам пръст към устните си.
— Тихо.
— Но две момчета са били убити в леглата си…
Дали? О, дали? Откъде сте толкова сигурни в това? Запазвам изражението си неподвижно като мрамор, когато той се извръща от мен, покланя се и отива до вратата.
— Кажете на лейди Маргарет, че я умолявам да пази сина ми в Тауър, сякаш е неин роден син — казвам.
Той се покланя отново и си отива.
Когато децата се събуждат, им казвам, че съм болна и оставам в стаята си. Отпращам Елизабет, която е пред вратата, и ѝ казвам, че имам нужда да поспя. Нямам нужда от сън. Имам нужда да разбера. Обхващам главата си с длани и се разхождам нагоре-надолу из стаята боса, за да не ме чуят, че крача, докато си блъскам ума. Аз съм сама в свят на опитни заговорници. Бъкингамският херцог и лейди Маргарет работят заедно или навярно работят за себе си. Преструват се, че ми служат, че са мои съюзници, или може би са верни, а аз греша, като изпитвам недоверие към тях. Умът ми се върти безспир и аз дърпам косата по слепоочията си, сякаш болката може да ме накара да мисля.