Долавям, че сега улиците са тихи, макар че цял ден бяха изпълнени с оживление заради завръщането на крал Ричард в Лондон и неспирно се говореше по какъв начин ще отмъсти той на бунтовниците; дали ще наруши правото на убежище и ще тръгне срещу мен сега, когато разполага с доказателства, че съм вдигнала страната на бунт срещу него. Той знае това, познава и съюзниците, които избрах: лейди Маргарет и вероломния херцог Бъкингам.
Никой не може да ми каже дали моите сродници са в безопасност, пленени или мъртви: моите трима обични братя и синът ми Томас Грей, които тръгнаха с бунтовниците в Хампшър и Кент. Чувам всякакви слухове: че са избягали да се присъединят към Хенри Тюдор в Бретан, че са били намерени мъртви в някаква нива, че са екзекутирани от Ричард, че са станали изменници и са се присъединили към него. Както всички в страната, и аз трябва да чакам достоверни новини.
Дъждовете са отнесли пътища, унищожили са мостове, откъснали са от света цели градове. Новините пристигат в Лондон на вълнуващи приливи и никой не може да бъде сигурен кое е вярно. Но бурята е изчерпала силите си: дъждът вече е спрял. Когато реките се оттеглят обратно в бреговете си, ще получа вести за близките си и за битките, които водят. Моля се да са се измъкнали от Англия. Планът в случай на поражение беше да отидем при сестрата на Едуард, Маргарет, в Бургундия, да намерим сина ми Ричард в неговото скривалище и да продължим войната отвъд морето. Сега крал Ричард ще приклещи страната в своята власт на тиранин, сигурна съм в това.
На вратата се тропа повторно и някой разтърсва резето. Това не е изплашен беглец, не е моето момче. Отивам до големия дървен портал, плъзвам назад решетката на портичката на вратаря, и поглеждам навън. Това е мъж, по-висок от мен, качулката му е спусната напред, за да скрие лицето му.
— Да? — казвам кратко.
— Трябва да видя вдовстващата кралица — прошепва той. — Нося много важно съобщение.
— Аз съм вдовстващата кралица — казвам. — Предайте ми съобщението си.
Той хвърля поглед надясно, после наляво.
— Сестро, пусни ме да вляза — казва той.
Дори за миг не помислям, че това е някой от братята ми.
— Не съм ваша сестра. Кой си мислите, че сте?
Той отмята назад качулката и вдига факлата, която носи, така че виждам красивото му смугло лице. Не брат ми, а моят девер, моят враг, Ричард.
— Мисля, че съм кралят — казва той иронично.
— Е, аз пък не мисля така — казвам, без да се усмихна: но това го разсмива.
— Достатъчно — съветва ме той. — Свършено е. Аз съм миропомазан и коронясан, а твоят бунт беше напълно потушен. Аз съм крал, независимо от това какво ти се иска на теб. Аз съм сам и невъоръжен. Пусни ме да вляза, сестро Елизабет, за доброто на всички ни.
Въпреки всичко случило се аз се подчинявам. Плъзвам резетата на малката странична врата, отварям я и той се шмугва вътре. Залоствам я зад гърба му.
— Какво искаш? — питам. — Имам един слуга съвсем наблизо. Между теб и мен стои пролята кръв, Ричард. Ти уби брат ми, уби и сина ми. Никога няма да ти простя за това. Проклех те заради това.
— Не очаквам прошка от теб — казва той. — Дори не я искам. Знаеш колко далеч стигнаха заговорите ти срещу мен. Щеше да ме убиеш, ако имаше тази възможност. Между нас се водеше война. Знаеш го толкова добре, колкото и аз. И ти имаш своето отмъщение. И ти, и аз знаем какви страдания ми причини. Ти ми направи магия и гърдите ме болят, а ръката ми изневерява неочаквано. Ръката, с която държа меча — напомня ми той. — Какво би могло да бъде по-лошо за мен? Ти прокле ръката, с която държа меча. По-добре се молѝ никога да не стане нужно да те защитавам.
Вглеждам се внимателно в него. Той е само на трийсет и една години, но сенките под очите му и бръчките по лицето му са като на по-възрастен човек. Изглежда като преследван от призраци. Представям си как се бои, че ръката ще му изневери в битка. Цял живот се е трудил усърдно, за да бъде толкова силен, колкото по-високите си, по-мускулести братя. Сега нещо разяжда силата му. Свивам рамене.
— Ако си болен, трябва да те види лекар. Ти си като дете: приписваш собствената си немощ на магия. Може би всичко е плод на въображението ти.
Той поклаща глава.
— Не дойдох да се оплаквам. Дойдох за нещо друго — той прави пауза и ме поглежда. Има онзи искрен поглед на рода Йорк: има прямия поглед на моя съпруг. — Кажи ми, скрила ли си сина си Едуард на безопасно място? — пита ме той.