— Претърси ли за телата им? — питам с много нисък глас.
— Обърнах Тауър надолу с главата и разпитах слугите им. Те казват, че една нощ ги сложили да си легнат. На сутринта ги нямало.
— Те са твои слуги — избухвам. — Следват твоите заповеди. Синовете ми умряха, докато бяха поверени на твоите грижи. Нима очакваш наистина да ти повярвам, че не си имал пръст в смъртта им? Нима очакваш да повярвам, че са изчезнали?
Той кимва.
— Искам да повярваш, че са умрели или са били отведени, без моя заповед, без мое знание и без мое съгласие, докато отсъствах, подготвяйки се за битка. За да се бия с братята ти, всъщност. Една нощ.
— Коя нощ? — питам.
— Нощта, в която започна да вали.
Кимвам, спомнила си за тихия глас, който пееше приспивна песен на Елизабет, толкова тих, че дори не можех да го чуя.
— О, онази нощ.
Той се поколебава.
— Вярваш ли ми, че съм невинен за смъртта им?
Поглеждам го в лицето — този човек, когото съпругът ми обичаше: неговият брат. Човекът, който се би редом до съпруга ми за моето семейство и за синовете ми. Човекът, който уби брат ми и сина ми Грей. Човекът, който може би е убил моя кралски син, Едуард.
— Не — казвам студено. — Не ти вярвам. Нямам ти доверие. Но съм несигурна. Ужасно несигурна съм за всичко.
Той кимва, сякаш за да приеме несправедливата ми присъда.
— И с мен е така — отбелязва той, почти като странична реплика. — Не знам нищо. Не се доверявам на никого. В тези войни на братовчедите убихме увереността и остана единствено недоверие.
— В такъв случай какво ще правиш? — питам аз.
— Няма да правя нищо и няма да казвам нищо — решава той с мрачен и уморен глас. — Никой няма да се осмели да ме попита направо, макар че всички ще ме подозират. Няма да казвам нищо и ще оставя хората да мислят каквото искат. Не знам какво е станало с твоите синове, но никой няма да повярва на това. Ако бяха при мен, живи, щях да ги покажа пред хората и да докажа невинността си. Ако намеря телата им, бих ги показал и бих обвинил Бъкингам. Но аз не разполагам с тях, живи или мъртви, и следователно не мога да се защитя. Всички ще помислят, че съм убил две поверени на грижите ми момчета хладнокръвно, без основателна причина. Ще ме нарекат чудовище — той замълчава. — Каквото и друго да сторя в живота си, това ще хвърля уродлива сянка върху моята памет. Всички ще ме запомнят завинаги единствено с това престъпление — той поклаща глава. — А аз не съм го извършил и не зная кой го е извършил, и дори не знам дали е извършено.
Той замълчава за миг.
— Какво ще правиш? — пита после, сякаш просто му е хрумнало.
— Аз?
— Беше тук в убежище, за да бъдат момичетата ти в безопасност, когато вярваше, че братята им са застрашени от опасност в мое лице — напомня ми той. — Най-лошото вече се случи. Братята им вече ги няма. Какво ще правиш с дъщерите си, със себе си? Вече е безсмислено да оставаш в убежище — вие вече не сте кралско семейство с наследник, който може да предяви претенции за трона. Ти си майка само на момичета.
Когато той казва това, мисълта за загубата на Едуард внезапно ме връхлита и аз надавам стон, и отново изпитвам онази болка в корема си, сякаш преживявам отново, съвсем отначало, болките от неговото раждане. Отпускам се на колене върху каменния под и се превивам от болка. Чувам се как стена и усещам, че се люлея.
Той не се притичва да ме утеши, нито дори да ме повдигне. Остава да седи в стола си, с подпряна на ръката тъмнокоса глава, наблюдавайки ме, докато нареждам като някоя селянка, която оплаква смъртта на първородния си син. Не казва нищо, за да отхвърли скръбта ми, нито за да я потуши. Оставя ме да плача. Седи до мен безкрайно дълго и ме оставя да плача.
След малко хващам крайчеца на пелерината си и изтривам мокрото си лице, а после се отпускам назад на пети и го поглеждам.
— Съжалявам за загубата ти — казва той сдържано, сякаш не стоя на колене върху каменен под с безжизнено увиснала коса и с лице, мокро от сълзи. — Не е по моя заповед, нито е мое дело. Заех трона, без да причиня зло на никого от тях. Не бих ги наранил след това. Те бяха синове на Едуард. Обичах ги заради него. А Бог е свидетел, че го обичах.
— Във всеки случай, поне в това съм убедена — казвам, също толкова студена и сдържана като него.
Той се изправя на крака.
— Ще напуснеш ли убежището си сега? — пита. — Няма какво да спечелиш, като останеш тук.