— Какво ще си облечеш? — пита ме Маргарет, като ме вижда да стоя настрана от суматохата.
— Ще си сложа сивата рокля и сивия воал.
— Това не са най-хубавите ти дрехи: те са просто онези, които носиш в неделя. Защо не си облечеш синята рокля?
Свивам рамене:
— Отивам, защото майка ни иска да отидем — казвам. — Не очаквам никой да ни обърне внимание — изваждам роклята от дрешника и я изтръсквам. Тя е с оскъдно деколте с малък шлейф отзад. Нося я със сив колан, който пада ниско на талията ми. Не казвам нищо на Маргарет, но знам, че ми стои по-добре от синята рокля.
— Забрави ли, че кралят дойде на вечеря по твоя покана? — възкликва тя. — Защо да не ти обърне внимание сега? Доста добре те огледа първия път. Сигурно те харесва — върна ти земята, вечеря със семейството ти. Разходи се в градината с теб. Защо да не дойде отново в къщата? Защо да не покаже благосклонност към теб?
— Защото между тогавашния и сегашния момент аз получих каквото исках, а той — не — казвам грубо, като мятам роклята настрани. — И се оказа, че не е толкова щедър и великодушен крал като онези в баладите. Цената за неговата благосклонност беше висока, твърде висока за мен.
— Нима е поискал да те има? — прошепва тя, отвратена.
— Именно.
— О, Боже мой, Елизабет. Ти какво каза? Какво направи?
— Отказах му. Но не беше лесно.
Маргарет изглежда скандализирана:
— Опита ли се да те насили?
— Не много… няма значение — промърморвам. — И не мисля, че за него съм била нещо повече от крайпътна блудница.
— Може би не бива да идваш утре — предлага тя. — Щом те е оскърбил. Можеш да кажеш на майка ни, че си болна. Аз ще ѝ кажа, ако искаш.
— О, ще дойда — казвам, сякаш не ме е грижа.
На сутринта не съм толкова смела. Една безсънна нощ и закуска от парче хляб и резен говеждо не спомагат за добрия ми външен вид. Бледа съм като мрамор и въпреки че Маргарет втрива червена охра в устните ми, все още изглеждам изпита и бледа: призрачна красавица. Сред ярко облечените си сестри и братовчедките си, аз, в сивата си рокля и диадема с воал, се откроявам като послушница в метох. Но когато майка ми ме вижда, кимва, доволна.
— Изглеждаш като дама — казва тя. — Не като някоя селска девойка, натруфена в най-хубавите си дрехи, за да отиде на панаир.
Този укор не постига успех. Момичетата са толкова възхитени, задето изобщо им е позволено да отидат да гледат събирането на войници, та ни най-малко не възразяват за това, че ги упрекват, задето изглеждат твърде ярко облечени. Тръгваме заедно надолу по пътя за Графтън и виждаме пред нас, отстрани на главния път, да се тътрят дузина мъже, въоръжени с тояга и един-двама — с големи дървени пръти: наемниците на баща ми. Той е дал на всички тях отличителен знак, представляващ бяла роза, и им е напомнил, че сега ще трябва да се бият за династията Йорк. Някога те са били пеши войници на страната на Ланкастър: трябва да помнят, че сега са изменници. Разбира се, те са безразлични към тази смяна на верността. Бият се, както им нареди баща ми, понеже той е техният наемодател, собственикът на земите, които обработват, на къщите им и на почти всичко, което виждат около себе си. Негова е мелницата, където мелят зърното си, кръчмата, в която пият, му плаща наем. Някои от тях никога не са напускали земите, които притежава. Трудно могат да си представят свят, в който „скуайър“ не означава просто сър Ричард Удвил, или сина, който ще го наследи. Когато той беше поддръжник на Ланкастър, такива бяха и те. После той беше удостоен с титлата Ривърс, но те бяха все така негови, а той — техен. Сега той ги изпраща да се бият за Йорк и те, както винаги, ще направят най-доброто, на което са способни. Обещали са им, че ще им платят, задето се бият, и че ще се погрижат за вдовиците и децата им, ако загинат. Това е всичко, което ги интересува. То не ги превръща във въодушевена армия, но въпреки това надават нестроен ликуващ възглас за баща ми и с одобрителни усмивки на уста свалят шапки пред сестрите ми и мен, а съпругите и децата им се снишават в реверанс, когато се приближаваме към тях.
Разнася се тръбен зов и всички глави се обръщат по посока на звука. Иззад ъгъла в уверен тръс се задават знамето и тръбачите на краля, зад тях — херолдите, зад тях — йомените от домакинство му, а в средата на цялата тази глъчка и развети знамена е самият той.
За миг имам чувството, че ще припадна, но ръката на майка ми ме държи здраво под мишницата, и аз успявам да се задържа на крака. Кралят вдига ръка, за да даде знак за спиране, и кавалкадата се заковава на място. След първите коне и ездачи следва дълга редица въоръжени стражи, зад тях — още нови наемници със смутен вид като нашите хора, а после — керван от каруци с храна, провизии, оръжия, голям оръдеен лафет, теглен от четири едри впрегатни коня, и върволица от понита и жени, цивилни, пътуващи заедно с войската, и скитащи безделници. Прилича на придвижващ се малък град: малък смъртоносен град, потеглил да сее беди.