— Става дума за моя чичо Ричард — казва тя тихо. — Той е… о, почитаема майко, той е всичко за мен.
Откривам, че седя съвсем неподвижно. Помръднали са единствено ръцете ми и аз ги стисвам, за да се накарам да мълча.
— Той беше толкова мил с мен, когато най-напред дойдохме в двора, после положи огромни усилия да се увери, че съм доволна от задълженията си като придворна дама. Кралицата е много мила, господарка, на която е много лесно да служиш, но той ме търси и ме пита как се чувствам — тя млъква рязко. — Попита ме дали ми липсваш и ми каза, че ще бъдеш добре дошла в двора по всяко време, а дворът ще те почита. Говореше за баща ми — казва тя. — Отбелязваше колко щял да се гордее баща ми с мен, ако може да ме види сега. Казваше, че приличам на него в някои отношения. О, майко, той е такъв прекрасен човек: не мога да повярвам, че той… че той…
— Че той? — повтарям като ехо думите ѝ: гласът ми е съвсем слаб.
— Че държи на мен.
— Нима? — чувствам се студена като лед, сякаш водите от разтопените зимни снегове се стичат по гърба ми. — Интересува ли се от теб?
Тя кима енергично.
— Никога не е обичал кралицата — казва тя. — Чувствал се е длъжен да се омъжи за нея, за да я спаси от брат си Джордж, херцог Кларънс — тя ми хвърля поглед. — Сигурно помниш. Ти беше там, нали? Смятаха да ѝ устроят капан и да я изпратят в манастир. Джордж щеше да ѝ открадне наследството.
Кимвам. Не си го спомням точно така, но виждам, че тази история звучи по-добре на едно впечатлително момиче.
— Той е знаел, че ако Джордж я вземел под свое покровителство, е щял да ѝ отнеме богатството. Тя жадувала да се омъжи и той сметнал, че това е най-доброто, което може да направи. Оженил се за нея, за да подсигури наследството ѝ, заради собствената ѝ безопасност и спокойствие.
— Нима? — казвам аз. — Моят спомен е, че Джордж взе едната наследница от рода Невил, а Ричард отмъкна другата, и се сджафкаха като бездомни кучета за наследството. Но виждам, че Ричард е разказал на дъщеря ми по-благородната версия на историята.
— Кралица Ан не е добре — прошепва Елизабет, като навежда глава. — Не може да има друго дете: той е сигурен в това. Питал е лекарите и те са сигурни, че тя няма да зачене. Той трябва да осигури наследник за Англия. Попита ме дали смятам, че е възможно някое от нашите момчета да се е измъкнало благополучно.
Умът ми внезапно се изостря като меч, който мята искри по точиларски камък.
— А ти какво каза?
Тя вдига към мен усмихнато лице.
— Бих му доверила истината, бих му доверила всичко; но знаех, че ти би искала да излъжа — казва тя сладко. — Казах, че не знаем нищо освен онова, което ни каза той. А той отново каза, че това е разбило сърцето му, но не знае къде са нашите момчета. Каза, че ако знае сега, ще ги направи свои наследници. Майко, помисли за това. Той го каза. Каза, че ако знаел къде са нашите момчета, щял да ги спаси и да ги направи свои наследници.
„О, нима?“, помислям си аз. Но каква гаранция имам, че няма да изпрати платен убиец?
— Добре — казвам овладяно. — Но дори при това положение, не трябва да му казваш за Ричард. Все още не мога да му се доверя, дори ти да можеш.
— Аз да! — възкликва тя. — Аз наистина му имам доверие. Бих му поверила и самия си живот — никога не съм познавала такъв мъж.
Правя пауза. Безцелно е да ѝ напомням, че не е познавала кой знае какви мъже. През по-голямата част от живота си е била принцеса, пазена като порцеланова статуетка в ковчеже от злато. Навърши пълнолетие като пленница, живееща с майка си и сестрите си. Единствените мъже, които е виждала, са били свещеници и слуги. Нищо не я е подготвило за един привлекателен мъж, който ще се опитва да въздейства на чувствата ѝ, ще я прелъстява, ще я подтиква да обича.
— Колко далеч е стигнало това? — питам безцеремонно. — Докъде е стигнала тази история между вас двамата?
Елизабет извръща глава.
— Сложно е — казва тя. — И толкова ми е жал за кралица Ан.
Кимвам. Предполагам, че жалостта на дъщеря ми към кралица Ан няма да ѝ попречи да ѝ отнеме съпруга. В крайна сметка, тя е моя дъщеря. А мен нищо не ме спря, когато назовах най-съкровеното си желание.
— Докъде е стигнало това? — питам я отново. — От Сесили разбирам, че се носят клюки.
Тя се изчервява:
— Сесили не знае нищо. Тя вижда каквото виждат всички, и ревнува, че аз получавам такова внимание. Вижда, че кралицата проявява благосклонност към мен и ми заема роклите и накитите си. Държи се с мен като със своя дъщеря и ми казва да танцувам с Ричард, насърчава го да се разхожда с мен, да язди с мен, когато тя е твърде болна да излезе. Наистина, майко, самата кралица ми нарежда да му правя компания. Тя казва, че никой не може да го забавлява и развеселява както аз, и затова придворните твърдят, че тя проявява към мен прекомерно благоволение. Че кралят проявява към мен прекомерно благоволение. Че не съм нищо повече от придворна дама, но се отнасят с мен като с…