Крал Едуард слиза от коня си и отива при баща ми, който се покланя ниско.
— Боя се, че това са всички мъже, които успяхме да съберем, ваша светлост. Но са се заклели да ви служат — казва баща ми. — Ето и още нещо в помощ на каузата ви.
Майка ми пристъпва напред и поднася кесията злато. Крал Едуард я поема и я претегля в дланта си, а след това целува въодушевено майка ми по двете бузи.
— Вие сте много щедри — казва той. — И няма да забравя подкрепата ви.
Погледът му се плъзва покрай нея към мен, застанала при сестрите си, и всички заедно правим реверанс. Когато се изправям, той все още ме гледа и в един миг цялата глъчка на армията, конете и строяващите се мъже, секва и сякаш сме само аз и той, сами, в целия свят. Без да помисля какво правя, сякаш той ме е повикал без думи, правя една крачка към него, а после още една, подминавам баща ми и майка ми и заставам лице в лице с него, толкова близо, че ако пожелае, може да ме целуне.
— Не мога да спя — изрича той толкова тихо, че само аз го чувам. — Не мога да спя. Не мога да спя. Не мога да спя.
— Нито пък аз.
— Нито вие?
— Не.
— Наистина ли?
— Да.
Той въздиша дълбоко, сякаш от облекчение.
— Любов ли е това тогава?
— Предполагам.
— Не мога да ям.
— И аз.
— Не мога да мисля за нищо друго, освен за вас. Не мога да продължавам така и миг повече; не мога да вляза в битка така. Оглупях от любов. Луд съм по вас, като момче. Не мога да живея без вас, не искам да живея без вас. Каквото и да ми струва.
Усещам как цветът нахлува като горещина в бузите ми, и за пръв път от дни чувствам, че се усмихвам.
— Не мога да мисля за нищо друго, освен за вас — прошепвам. — За нищо. Мислех, че съм болна.
Пръстенът с форма на коронка тежи в джоба ми, диадемата опъва косата ми, но аз стоя, без да си давам сметка за нищо, без да виждам нищо освен него, без да чувствам нищо освен топлия му дъх върху бузата си, и без да долавям мириса на нищо освен мириса на коня му, кожата на седлото, и неговата миризма: подправки, розова вода, пот.
— Луд съм по вас — казва той.
Усещам как устните ми се извиват нагоре в усмивка, когато най-после го поглеждам в лицето.
— И аз по вас — казвам тихо. — Наистина.
— Тогава омъжете се за мен.
— Какво?
— Омъжете се за мен. Няма какво друго да се направи.
Надавам лек, нервен смях:
— Шегувате се с мен.
— Говоря сериозно. Мисля, че ще умра, ако не мога да ви имам. Ще се омъжите ли за мен?
— Да — прошепвам.
— Утре сутринта ще пристигна рано. Омъжете се за мен утре сутринта в малкия параклис в имението ви. Ще доведа дворцовия си свещеник, вие доведете свидетели. Изберете някого, на когото можете да се доверите. За известно време това ще трябва да се пази в тайна. Искате ли?
— Да.
За първи път кралят се усмихва — топъл лъч, който се разпростира по красивото му, широко лице.
— Мили Боже, бих могъл да ви взема в обятията си още сега.
— Утре — прошепвам.
— В девет сутринта — казва той, а после се обръща към баща ми.
— Можем ли да ви предложим нещо освежаващо? — пита баща ми, като премества поглед от пламналото ми и зачервено лице към усмихнатия крал.
— Не, но ако позволите, ще вечерям с вас утре — отвръща кралят. — Ще ловувам наблизо, и се надявам да имам добър ден — той се покланя на майка ми и на мен, отривисто отдава чест на сестрите и братовчедките ми и ловко се мята на седлото. — Строявайте се — нарежда на мъжете. — Походът е кратък и за добра кауза, а когато спрете, ви чака вечеря. Бъдете ми верни и аз ще ви бъда добър господар. Никога не съм губил битка, така че с мен ще бъдете в безопасност. Ще ви отведа до голяма плячка и ще ви върна благополучно вкъщи.
Точно това трябваше да им каже. Те веднага придобиват по-бодри изражения и тръгват бавно към тила на строя, сестрите ми размахват белите напъпили рози, тръбачите дават сигнал и цялата армия отново потегля напред. Кралят ми кимва, без да се усмихва, и аз вдигам ръка за сбогом.
— Утре — прошепвам, докато си отива.
Съмнявам се в него, дори докато нареждам на пажа на майка ми да стане рано сутринта и да дойде в параклиса, за да изпее един псалм. Съмнявам се в него, дори когато отивам при майка ми и ѝ съобщавам, че сам кралят на Англия е казал, че иска да се ожени за мен тайно, и я моля да ми стане свидетелка заедно с почетната си дама Катрин. Съмнявам се в него, когато стоя, облечена в най-хубавата си синя рокля, в студения утринен въздух на малкия параклис. Съмнявам се в него чак до момента, в който чувам бързите му крачки нагоре по късата пътека към параклиса, докато усещам ръката му около талията си, и целувката му — върху устните си, и го чувам да казва на свещеника: „Венчайте ни, отче. Бързам.“