И очаквам да видя как Маргарет Боуфорт облича черни одежди, в траур за смъртта на сина си.
Нейната скръб ще бъде началото на нов живот за мен и моите близки. Мисля, че най-сетне мога да повикам сина си Ричард. Мисля, че е време.
Чакам да задействам тази част от плана си вече от две години, още откакто трябваше да отпратя момчето си. Пиша на сър Едуард Брамптън, предан привърженик на Йорк, виден търговец, светски човек, а понякога и пират. Определено не е човек, който се бои от някой дребен риск, и изпитва наслада от авантюрите.
Той пристига в същия ден, когато готвачката забързано и неясно съобщава новината, че Хенри Тюдор е слязъл на суша. Вятърът е изтласкал корабите на Тюдор на брега към Милфорд Хейвън и той настъпва през Уелс, събирайки войници под знамето си. Ричард набира войници и потегля от Нотингам. Страната е отново във война и всичко може да се случи.
— Отново тревожни времена — казва ми сър Едуард с изискан тон. Срещам се с него далече от къщата, на бреговете на реката. Китка върби ни закрива от пътеката, която минава наблизо. Конят на сър Едуард и моят дружески хрупат ниската трева, докато ние стоим и двамата — загледани да видим потрепването на кафява пъстърва в бистрата вода. Права съм да крия присъствието ни: сър Едуард е впечатляващ мъж, скъпо облечен, чернокос. Винаги е бил мой фаворит, кръщелник на моя съпруг Едуард, който подкрепи покръстването му от еврейската в християнската вяра. Винаги е обичал Едуард като свой кръстник, и съм готова да му поверя живота си или нещо по-скъпоценно от самия живот. Доверих му се, когато командваше кораба, с който замина Ричард, и му се доверявам сега, когато се надявам, че ще го доведе обратно.
— Времена, които, смятам, може да се окажат добри за мен и моите близки — отбелязвам аз.
— Аз съм на вашите услуги — казва той. — А вниманието на страната е толкова отвлечено от свикването на войските, та смятам, че мога да направя за вас всичко, без да ме забележат.
— Знам — усмихвам му се. — Не забравям, че ми услужихте веднъж преди, когато на борда на кораба си отведохте едно момче във Фландрия.
— Какво мога да направя за вас този път?
— Можете да идете в град Турне, във Фландрия — казвам. — При моста Сен Жан. Тамошният пазач на шлюза се казва Жан Уербек.
Той кимва, съхранявайки името в паметта си.
— И какво ще намеря там? — пита той с много нисък глас.
Едва съумявам да изрека тайната, която съм премълчавала толкова дълго.
— Ще намерите моя син — казвам. — Моя син Ричард. Ще го намерите и ще ми го доведете.
Сериозното му лице се вдига към мен, кафявите му очи блестят.
— Безопасно ли е да се върне? Ще бъде ли възстановен на трона на баща си? — пита ме той. — Значи сте се споразумели с крал Ричард и синът на Едуард ще стане крал на свой ред?
— Ако е рекъл Господ — казвам. — Да.
Мелузина, жената, която не можела да забрави своята стихия — водата — оставила своите синове при съпруга си, и си отишла с дъщерите си. Момчетата пораснали и станали мъже, херцози на Бургундия, владетели на християнския свят. Момичетата наследили Зрението на майка си и нейните познания за неизвестни неща. Тя не видяла съпруга си никога повече, никога не престанала да тъгува за него; но в смъртния си час той я чул да пее за него. Тогава разбрал, както тя знаела винаги, че няма значение дали една съпруга е наполовина риба, дали един съпруг е изцяло смъртен. Ако има достатъчно любов, тогава нищо — нито природата, нито дори самата смърт — може да застане между двама души, които се обичат.
Полунощ е, уреченото време, и аз чувам тихото почукване на кухненската врата, и слизам, заслонила свещта си с длан, за да отворя вратата. Огънят хвърля топъл отблясък над кухнята: слугите спят в сламата в ъглите на стаята. Кучето вдига глава, когато минавам край него, но никой друг не ме вижда.
Нощта е топла, тихо е, свещта не потрепва, когато отварям вратата и спирам, когато виждам едър мъж и момче, единайсетгодишно момче, застанали на прага.
— Влезте — казвам тихо. Въвеждам ги в къщата, нагоре по дървените стъпала до личната си стая, където лампите са запалени и огънят гори ярко, а в чашите чака налято вино.
После се обръщам, с треперещи ръце свалям свещта, и поглеждам момчето, което сър Едуард Брамптън ми е довел.
— Това ти ли си? Наистина ли си ти? — прошепвам.