— Когато пораснеш и ако станеш крал, можеш да живееш в мир — казвам аз. — Аз ще съм постигнала отмъщение. Това не е твоя задача. Свършено е. Заръчах да отслужват литургии за душата му.
— Но не и за моята? — казва той с дяволитата си момчешка усмивка.
— Да, и за твоята, защото трябва да се преструвам точно както ти; трябва да се преструвам, че и ти си изгубен за мен, както и той, но когато се моля за теб, поне зная, че си жив и в безопасност и ще се прибереш у дома. И освен това, няма да ти навреди благочестивите жени от абатството в Бърмъндси да се молят за теб.
— Тогава могат да се молят да ме върнеш благополучно у дома — казва той.
— Те се молят. Всички се молим. Молех се за теб по три пъти на ден, откакто замина, и мисля за теб всеки час.
Той обляга глава на коленете ми и аз прокарвам пръсти през русата му коса. Отзад, зад ушите, тя е къдрава: мога да увивам къдриците около пръстите си като златни пръстени. Едва когато той изхърква леко като кученце, осъзнавам, че сме седели цели часове и той е дълбоко заспал. Едва когато усещам тежестта на топлата му главица върху коленете си, осъзнавам, че си е наистина у дома, принц, завърнал се в кралството си, и че, когато битката бъде проведена и спечелена, бялата роза на Йорк отново ще цъфти в зелените живи плетове на Англия.
Бележка на автора
Този нов роман, първият от поредица за Плантагенетите, се роди, когато открих една от най-интересните и провокиращи размисъл кралици на Англия: Елизабет Удвил. По-голямата част от историята, която разказвам за нея тук, е факт, а не художествена измислица — тя е водила живот, който е дори отвъд моето въображение! Наистина е била най-прочутата с красотата си потомка на херцозите на Бургундия, които вярвали в преданието, че произхождат от Мелузина, богинята на водата. Когато открих този факт, осъзнах, че в лицето на Елизабет Удвил, една доста незачитана и нехаресвана кралица, ще мога да пренапиша историята на една кралица на Англия, която е била също и потомка на богиня и дъщеря на жена, съдена и призната за виновна в магьосничество.
Предвид интереса ми към средновековната магия, към това какво ни казва тя за силата на жените и за предразсъдъците, с които се сблъскват силните жени, знаех, че това ще бъде богат терен за мен като изследовател и писател — и така и се оказа.
Знаем, че Елизабет за пръв път се явява пред Едуард с молба за финансова помощ и че се омъжва за него тайно, но срещата им на пътя, докато тя стои под един дъб (който все още расте в Графтън Реджис, Нортхамптъншър, днес), е популярна легенда и може да е вярна, а може и да не е. Това, че е измъкнала кинжала му, за да се спаси от похищение, е съвременен слух: не знаем дали е било исторически факт. Но за голяма част от живота ѝ с Едуард има достатъчно много писмени сведения и аз съм черпила от летописите и съм основала романа си върху фактите, там, където има такива. Разбира се, понякога се налагаше да избирам между съперничещи си и противоречиви версии, а понякога трябваше да запълвам историческите празнини с измислени от самата мен обяснения или разкази.
В този роман има по-голяма доза художествена измислица, отколкото в предишните ми книги, тъй като се връщаме по-назад във времето, отколкото с Тюдорите, и историческите сведения са по-накъсани. Освен това страната е била във война и много решения са се вземали в движение, без да остане документален запис за тях. Някои от най-важните решения са тайни заговори и често се налагаше да извличам от оцелелите доказателства причините за конкретни действия или дори какво се е случило. Например, нямаме надеждни доказателства за така наречения „Заговор Бъкингам“, но знаем, че лейди Маргарет Станли, синът ѝ Хенри Тюдор, Елизабет Удвил и Бъкингамският херцог са главните водачи на бунта срещу Ричард. Очевидно всички те са имали много различни причини да поемат тези рискове. Имаме известни сведения за посредниците и някаква представа за плановете, но точната стратегия и командната структура са били тайни и си остават такива. Разгледах оцелелите сведения и последствията от заговора и тук предполагам как може да е измислено всичко. Свръхестественият елемент в действително бушувалата буря, разбира се, е плод на въображението ми. Достави ми удоволствие да си го представям.
Също толкова неизвестно ни е дори сега (след стотици теории) точно какво се е случило с принцовете в Тауър. Изказвам предположението, че Елизабет Удвил вероятно е подготвила убежище за втория си син, принц Ричард, след като първият ѝ син, принц Едуард, ѝ е отнет. Искрено се съмнявам, че би изпратила втория си син в ръцете на човека, за когото подозира, че е взел в плен първия. Провокативното предположение от страна на мнозина сериозни историци, че принц Ричард може да е оцелял, ме наведе на мисълта, че тя може изобщо да не го е изпратила в Тауър, а да си е послужила с подменено момче, което да заеме мястото му. Трябва обаче да предупредя читателя, че няма солидни доказателства за това.