— Да — отвръщам простичко. Виждам, че скръбта ми и страхът ми за него вече не са личен въпрос. Ако сме създали дете през тези дълги нощи, прекарани в правене на любов, тогава то няма да е просто дете на любовта, а наследник на трона, претендент, нов играч в дългото и смъртоносно съперничество между династиите Йорк и Ланкастър.
— Знам, че ти е тежко — казва той, когато вижда бледото ми лице. — Надявам се никога да не се стигне дотам. Но помни: ако се наложи да заведеш сина ми на сигурно място, твоето убежище е Фландрия. Майка ти има пари и знае къде да отиде.
— Ще запомня — казвам аз. — Върни се при мен.
Той се разсмива. Това не е насилен смях: това е смехът на един щастлив мъж, уверен в късмета си и в способностите си.
— Ще се върна — казва той. — Довери ми се. Омъжила си се за човек, който ще умре в леглото си, за предпочитане — след като се е любил с най-красивата жена в Англия.
Той протяга ръце, аз пристъпвам към него и усещам топлината на прегръдката му.
— Погрижи се наистина да го направиш — казвам. — А аз ще се погрижа да си остана най-красивата жена в твоите очи.
Той ме целува, но набързо, припряно, сякаш умът му е вече другаде, и се откъсва от вкопчените ми в него ръце. Отишъл си е от мен много преди да наведе глава, за да мине под горния праг на вратата, и виждам, че пажът е довел коня му до вратата и е готов за тръгване.
Изтичвам навън да му помахам. Той вече е на седлото. Конят му танцува на място: едро животно, с кафяв косъм, яко и силно. Извива врат и се опитва да се изправи на задни крака, съпротивлявайки се на стегнатата юзда, на която го държи Едуард. Кралят на Англия се извисява на фона на слънцето върху едрия си боен кон, и за миг аз също вярвам, че е непобедим.
— Сбогом, успех! — провиквам се, а той ме поздравява, обръща коня си и потегля — той, законният крал на Англия — да се бие с другия законен крал на Англия за самото кралство.
Стоя с вдигната за сбогуване ръка, докато вече не мога да виждам знамето му с бялата роза, което носят пред него, докато вече не чувам тропота от копитата на коня му, докато той си отива от мен: а после, за мой ужас, брат ми Антъни, който е видял всичко това, който наблюдава кой знае откога, излиза от сянката на дървото и тръгва към мен.
— Ти, блуднице — казва той.
Гледам го втренчено, сякаш не разбирам значението на думата.
— Какво?
— Блудница. Ти опозори дома ни и името си, и името на клетия си мъртъв съпруг, който загина, сражавайки се с този узурпатор. Да ти прости Господ, Елизабет. Веднага ще кажа на баща ми, и той ще те изпрати в манастир, ако първо не те удуши.
— Не! — пристъпвам напред и го сграбчвам за ръката, но той ме отблъсква.
— Не ме докосвай, развратнице. Нима мислиш, че искам ръцете ти да докосват тялото ми, след като с тях си обхождала неговото?
— Антъни, не е това, което си мислиш.
— Значи очите ме лъжат? — изсъсква той яростно. — Това е магия? Ти си Мелузина? Красива богиня, която се къпе в гората, а този, който току-що си тръгна, беше рицар, заклел се да ти служи? Значи сега това е Камелот? Почтена и чиста любов? Това е поезия, а не мръсна страст?
— Почтена е! — принудена съм да отговоря.
— Ти не познаваш значението на тази дума. Ти си развратница, а той ще те прехвърли на сър Уилям Хейстингс, когато мине следващия път оттук, както прави с всичките си развратници.
— Той ме обича!
— Както казва на всяка жена.
— Обича ме. Ще се върне при мен…
— Както обещава винаги.
Разярена, размахвам юмрук към него, и той се отдръпва, очаквайки удар в лицето. После вижда проблясването на злато върху пръста ми и едва не се разсмива:
— Дал ти е това? Пръстен? И от мен се очаква да се впечатля от един знак за любов?
— Не е знак за любов, това е венчален пръстен. Истински пръстен, даден в брак. Женени сме.