Сега във всеки изтъкнат дом в страната има привърженици на Йорк, и всяко доходно занятие, пост или данък е в тяхна власт. Тяхното момче-крал е на престола, а новият двор е съставен от негови поддръжници. Ние, победените, сме просяци в собствените си домове и чужденци в собствената си страна, нашият крал е в изгнание, кралицата ни — жадуваща за мъст чужденка, която заговорничи със стария ни враг — Франция. Трябва да уговорим условия за предаване с тиранина Йорк, докато се молим Бог да се обърне срещу него и истинският ни крал да потегли като вихър на юг с армия за нова битка.
Междувременно, подобно на много жени, чиито съпрузи са мъртви, а бащите им — победени, аз трябва да сглобя живота си като покривка от разнородни парчета плат. Трябва да си върна състоянието по някакъв начин, макар да изглежда, че нито роднина, нито приятел може да постигне някакъв напредък от мое име. Всички сме известни като предатели. Ние сме помилвани, но не и обичани. Всички сме напълно безсилни. Ще трябва да бъда застъпница сама на себе си, и да докажа сама правотата си пред едно момче, което зачита справедливостта толкова малко, че дръзва да поведе армия срещу собствения си братовчед — миропомазан крал. Какво може да каже човек на такъв варварин, че той да го разбере?
Моите момчета — Томас, който е на девет години, и Ричард, който е на осем, са облечени в най-хубавите си дрехи, косите им са намокрени и пригладени, лицата им блестят от сапуна. Държа ги здраво за ръце, докато стоят от двете ми страни, защото те са истински момчета и привличат мръсотията към себе си сякаш с магия. Ако ги изпусна за секунда, единият ще си ожули обувките, другият ще си скъса панталона, двамата ще успеят да си напълнят косите с листа и да изкалят лицата си, а Томас със сигурност ще падне в потока. При това положение, възпирани от хватката ми, те подскачат от крак на крак, обзети от мъчително отегчение, и застават както трябва едва когато казвам: „Тихо, чувам коне.“
Отначало шумът напомня барабаненето на дъжд, а после, след миг — гръмотевичен тътен. Звънтенето на сбруите и плющенето на знамената, дрънченето на броните от метални брънки и пръхтенето на конете, звукът, мирисът и врявата от препускането на сто коня са завладяващи и, макар да съм твърдо решена да изляза напред и да ги накарам да спрат, не успявам да устоя и се отдръпвам назад. Какво ли трябва да е усещането да се изправиш срещу тези мъже, влизащи в битка с насочени напред копия като галопираща стена от бойни тояги? Как може някой да се изправи лице в лице с това?
Томас вижда русокосата глава насред целия хаос и шум и изкрещява: „Ура!“, като момче, каквото си е наистина, и при вика на пронизителното му дискантово гласче виждам как главата на мъжа се обръща, той вижда мен и момчетата, ръката му хваща здраво юздите и той изревава: „Стой!“ Конят му се изправя на задните си крака, принуден от силното дръпване да застане на място, и цялата кавалкада се обръща кръгом, заковава се и ругае внезапното спиране, а после всичко утихва рязко и прахта се издига около нас.
Конят издува ноздри и пръхти, но ездачът е като статуя върху високия му гръб. Гледа ме, а аз гледам него, и е толкова тихо, че чувам един дрозд в клоните на дъба над мен. Как само пее. Боже мой, песента му е като лека вълничка от блясък и красота, като радост, превърната в звук. Никога не съм чувала птица да пее така преди — сякаш възпява щастието.
Пристъпвам напред, като все още държа синовете си за ръце, и отварям уста да изложа молбата си, но в този миг, в този така важен миг, съм останала без думи. Упражнявах се достатъчно добре. Бях си подготвила истинска малка реч; но сега нямам нищо. И почти се чувствам така, сякаш нямам нужда от думи. Просто го гледам и някак очаквам да разбере всичко — страха ми от бъдещето и надеждите ми за моите момчета; липсата на пари и дразнещото съжаление на баща ми, което прави живота под неговия покрив толкова непоносим за мен; студеното ми легло през нощта, и копнежа ми за друго дете; чувството ми, че животът ми е приключил. Мили Боже, та аз съм само на двайсет и седем години, моята кауза е сразена, съпругът ми е мъртъв. Нима ще бъда една от многото бедни вдовици, които ще прекарат остатъка от дните си край нечие чуждо огнище, като се опитват да бъдат добри гостенки? Никога повече ли няма да бъда целувана? Никога ли няма да изпитам радост? Никога вече?