— Най-важният човек в живота ми.
— Но ти ще му кажеш и ще ме отведеш в двора, нали — питам, като се старая да запазя небрежен и спокоен тон. — И ще ме представиш на придворните си като твоя съпруга?
— Когато дойде подходящият момент.
— Мога ли поне да кажа на баща си, за да можем да се срещаме открито като съпруг и съпруга?
Той се засмива:
— Все едно да кажеш на градския глашатай. Не, любов моя, трябва да запазиш тайната ни още малко време.
Вземам високата си диадема с развяващия се воал и я слагам на главата си, без да продумам. Главата ме заболява от тежестта ѝ.
— Имаш ми доверие, нали, Елизабет? — пита Едуард нежно.
— Да — лъжа аз. — Напълно.
Антъни стои до мен, докато кралят потегля: с вдигната за поздрав ръка, с фалшива усмивка на лицето.
— Няма ли да отидеш с него? — пита той саркастично. — Няма ли да отидеш в Лондон да си купиш нови дрехи? Няма ли да те представи в двора? Няма ли да присъстваш на благодарствената литургия като кралица?
— Той трябва да съобщи на лорд Уорик — казвам. — Трябва да обясни.
— Лорд Уорик ще му обясни на него — казва безцеремонно брат ми. — Ще му каже, че никой крал на Англия не може да си позволи да се ожени за жена, която не произхожда от висшата аристокрация, не е доказана девица и не разполага със състояние. А твоят скъп съпруг ще обясни, че на венчавката ви не е присъствал като свидетел нито един лорд или дворцов служител, че неговата невяста дори не е казала на семейството си; че носи пръстена си в джоба, и двамата ще се съгласят, че тази женитба може да бъде пренебрегната, сякаш никога не се е състояла. После кралят ще продължи постарому и така, докато в кралството има глупави жени, което ще рече — завинаги.
Обръщам се към него и измъченото ми изражение го кара да престане да ме дразни.
— Ах, Елизабет, не гледай така.
— Не ме е грижа, ако не ме признае, глупако — избухвам аз. — Не става въпрос дали искам да бъда кралица; въпросът вече не е дори и в това дали искам почтена любов. Луда съм по него, обичам го безумно. Бих отишла при него, дори ако трябва да вървя с боси нозе. Кажи ми, че съм една от многото: не ме е грижа! Вече не ме е грижа за името ми или за гордостта ми. Стига да мога да го имам още веднъж, това е всичко, което искам. Единственото ми желание е да го обичам и да знам, че и той ме обича.
Антъни ме взема в обятията си и ме потупва по гърба.
— Разбира се, че те обича — казва той. — Кой мъж би могъл да не те обича? А ако ли не, то значи е глупак.
— Обичам го — отвръщам нещастно. — Щях да го обичам, дори да не беше крал.
— Не, нямаше — казва брат ми нежно. — Ти си дъщеря на майка ни до мозъка на костите; не току-така в теб тече кръвта на богиня. Ти си родена да бъдеш кралица и може би всичко ще свърши добре. Може би Едуард наистина те обича и ще остане до теб.
Накланям глава назад, за да огледам лицето му.
— Но ти не го вярваш.
— Не — отговаря той искрено. — Да ти кажа честно, мисля, че го видя за последен път.
Септември 1464 г.
Той ми изпраща писмо. Обръща се към мен с „лейди Елизабет Грей“, а вътре пише „любов моя“; не казва „съпруго моя“, така че не ми предоставя нищо, което може да докаже женитбата ни, ако той реши да я отрече. Обяснява, че е зает, но скоро ще изпрати да ме вземат и да ме отведат в Рединг, където е дворът. Скоро ще говори и с лорд Уорик. Съветът ще се събира, има много неща за вършене. Изчезналият крал Хенри все още не е заловен: намира се някъде из хълмовете на Нортъмбърланд; но кралицата е избягала в родната си Франция, за да поиска помощ, така че един съюз с Франция е по-важен от когато и да било. Едуард не отбелязва, че един брак с французойка ще му осигури това. Вместо това казва, че ме обича, че изгаря от страст към мен. Думи на любовник, обещания на любовник — нищо обвързващо.
Същият пратеник носи съобщение, с което викат баща ми да се яви в двора в Рединг. Това е обичайно писмо, вероятно всеки благородник в страната е получил същото. Братята ми Антъни, Джон, Ричард, Едуард и Лайънъл трябва да отидат с него.
— Пиши ми и ми разкажи всичко — нарежда майка ми на баща ми, докато гледаме как мъжете от семейството — цяла една малка армия — се качват на конете.
— Сигурно ни вика, за да обяви женитбата си с френската принцеса — мърмори баща ми, докато се навежда да затегне ремъка под седлото. — А един съюз с французите няма да ни свърши никаква работа. Както не ни е вършил и преди. Въпреки това ще трябва да се направи, ако искаме да укротим Маргарет Анжуйска. Освен това една французойка ще те приеме на драго сърце в двора си — все пак сте родственици.