— Аз ще бъда кралица на Англия — възроптавам. — А ти представяш нещата така, сякаш съм тръгнала на смърт.
— Това е битка не на живот, а на смърт — казва тя простичко. — Именно това означава да бъдеш кралица на Англия. Ти не си Мелузина, издигаща се от някой извор към безметежно щастие. Няма да бъдеш красива жена в двора, която няма какво друго да прави, освен да се занимава със своите магии. Пътят, който си избрала, означава, че трябва да прекараш живота си в кроежи и битки. А нашата задача като твои близки, е да се погрижим да ги спечелиш.
В мрака на гората той я видя, и прошепна името ѝ, Мелузина. При този повик тя се издигна от водата, той осъзна, че до кръста тя е жена с хладна и съвършена красота, а надолу — люспеста, като риба. Тя му обеща, че ще дойде при него и ще бъде негова съпруга, обеща му, че ще го направи по-щастлив, отколкото би могла да го направи една смъртна жена, обеща му, че ще обуздае буйната си страна, изменчивата си, подвластна на приливите и отливите природа, и че ще му бъде обикновена съпруга — съпруга, с която той ще може да се гордее. В замяна на това той трябваше да ѝ позволи от време на време отново да бъде себе си, и да се връща към своето естествено обиталище — водата, отмивайки от тялото си тежестта на женската участ и превръщайки се само за малко в предишната водна богиня. Тя знаеше, че битието на смъртна жена не само изтощава краката ѝ, но и наранява сърцето. Знаеше, че понякога ще има нужда да остава сама във водата, където леките вълни ще мият люспестата ѝ опашка. И така, бидейки мъж като всички останали, той ѝ обеща, че ще ѝ даде всичко, което поиска. Тя пък, бидейки влюбена жена, му се довери въпреки инстинктите си.
Баща ми и братята ми потеглят от Рединг да ни посрещнат, за да мога да вляза в града с родствениците си до мен. По протежение на пътя има тълпи и стотици хора виждат как баща ми смъква шапката си, докато язди към мен, а след това слиза от коня и коленичи пред мен в прахта, отдавайки ми почит като на кралица.
— Стани, татко! — изричам разтревожена.
Баща ми се надига бавно и се покланя отново.
— Трябва да свиквате, ваша светлост — казва ми той, със сведена глава.
Чакам, докато той се изправя и ми се усмихва.
— Татко, не ми харесва да виждам как ми се кланяш.
— Сега сте кралица на Англия, ваша светлост. Всички мъже, освен един, трябва да ви се кланят.
— Но ти все още ще ме наричаш Елизабет, нали, татко?
— Само когато сме насаме.
— И ще ми даваш благословията си?
Широката му усмивка ме уверява, че всичко си е същото както преди.
— Дъще, трябва да се държим царствено. Ти си най-новата и най-малко очаквана кралица на една нова и неочаквана династия. Не съм и сънувал, че ще заплениш някой крал и със сигурност не съм мислил, че това момче ще завладее престола. Тук се създава цял един нов свят: основава се нова кралска фамилия. Затова трябва да бъдем по-царствени от самите кралски особи, иначе никой няма да ни повярва. Самият аз не мога да кажа, че го вярвам напълно.
Всичките ми братя скачат от конете си, докосват почтително шапките си, и коленичат пред мен на главния път. Свеждам поглед към Антъни, който нарече мен блудница, а съпруга ми — лъжец.
— Ти можеш да си останеш там долу — казвам. — Кой е прав сега?
— Ти — отвръща той бодро, като се изправя, целува ми ръка и се качва обратно на коня си. — Щастлив съм за триумфа ти.
Братята ми ме заобикалят и ми целуват ръка. Навеждам се и им се усмихвам: сякаш всички ще избухнем в смях — толкова голяма е дързостта ни.
— Кой би си го помислил? — възкликва Джон. — Кой дори би си мечтал за това?
— Къде е кралят? — питам, когато малката ни процесия преминава през портите на града. От двете страни на улиците се редят граждани, представители на гилдиите, чираци, приветстват красотата ми и се смеят на нашето шествие. Виждам как Антъни се изчервява, когато чува няколко непристойни шеги, и слагам длан върху облечения му в ръкавица юмрук, стиснал лъка на седлото.
— Тихо — казвам. — Хората имат основание да подхвърлят подигравки. Това беше тайна венчавка, не можем да го отречем. Затова се налага да живеем така, че скандалът да се забрави. А ти изобщо няма да ми помогнеш, ако си придаваш оскърбен вид.
Брат ми веднага надява на лицето си най-ужасната престорена усмивка.
— Това е дворцовата ми усмивка — процежда той. — Използвам я, когато разговарям с Уорик или с херцозите с кралска кръв. Какво ще кажеш?
— Много елегантно — казвам, като се опитвам да не се разсмея. — За Бога, Антъни, мислиш ли, че ще се справим с всичко, което ни чака?