Обръщам се към граф Уорик:
— Знам, че съпругът ми ви обича и ви се доверява като на свой брат и приятел — заявявам. — За мен е чест да се запозная с вас.
— Честта е изцяло моя — отвръща ми той рязко. — Готова ли сте?
Хвърлям поглед зад гърба си: майка ми и сестрите ми са се подредили, за да ме последват в процесия.
— Да — отговарям и с херцог Кларънс от едната ми страна и граф Уорик от другата, потегляме бавно към параклиса на абатството през тълпа, която се разделя, когато я приближаваме.
Първото ми впечатление е, че всички, които някога съм виждала в двора, са тук, облечени в най-хубавите си дрехи, за да ми засвидетелстват почитта си, а има и няколкостотин нови лица, пристигнали заедно с хората от династията Йорк. На първия ред са лордовете с пелерини, поръбени с хермелин, зад тях — дребните поземлени аристократи, окичени с верижки, показващи сана им, и какви ли не скъпоценности. Градските съветници и старейшините на Лондон са дошли, за да бъдат представени, сред тях — и управниците на града. Там са мирновременните водачи на Рединг, които правят усилия да виждат и да бъдат забелязани зад големите си шапки с пера, членовете на местните гилдии и дребни поземлени аристократи от цяла Англия. Това е събитие, което е от значение за цялата страна, така че всеки, който може да си купи жакет и да наеме кон, е дошъл да види скандалната нова кралица. Трябва да се изправя пред всички тези хора съвсем сама, с враговете ми, застанали от двете ми страни, докато хиляди погледи ме поглъщат цялата: от обутите ми в пантофки крака до високата диадема и ефирния воал на главата ми; обхващат с поглед перлите върху роклята ми, скромната ѝ кройка, съвършеното парче дантела, което крие и едновременно с това подчертава бялата кожа на раменете ми. Бавно като бриз, който повява през короните на дърветата, събралите се докосват почтително шапките си и се покланят, и аз осъзнавам, че ме поздравяват като кралица, кралица на мястото на Маргарет Анжуйска, кралица на Англия, най-великата жена в кралството, и че отсега нататък нищо в живота ми няма да бъде същото. Раздавам усмивки на всички страни, приемайки благословиите и хвалебствения шепот, но откривам, че стискам по-здраво ръката на Уорик, а той свежда глава към мен и ми се усмихва, сякаш доволен да долови страха ми, и казва: „Естествено е да сте смутена, ваша светлост.“ Наистина е естествено за една жена със скромен произход, но никога не би минало през ума на една принцеса, така че аз му се усмихвам в отговор, неспособна да кажа каквото и да било в своя защита.
Тази нощ в леглото, след като сме се любили, казвам на Едуард:
— Не ми хареса граф Уорик.
— Той ме превърна в това, което съм днес — казва той простичко. — Трябва да го обичаш заради мен.
— А брат ти Джордж? А Уилям Хейстингс?
Той се претъркулва на една страна и ми се усмихва широко.
— Те са мои другари и мои братя по оръжие — казва. — Сключваш брак в редиците на една воюваща армия. Не можем да избираме съюзниците си; не можем да избираме приятелите си. Просто се радваме, че ги имаме. Обичай ги заради мен, любима.
Кимвам, сякаш в знак на подчинение. Но мисля, че познавам враговете си.
Май 1465 г.
Кралят решава, че ще имам най-бляскавата и великолепна коронация, която Англия е виждала. Това не е само в знак на почит към мен.
— Правим те кралица, безспорна кралица, и всеки лорд в кралството ще подгъне коляно пред теб. Майка ми… — той млъква рязко и прави гримаса. — Майка ми ще трябва да ти засвидетелства почитта си като част от празненствата. Никой няма да може да отрече, че си кралица и моя съпруга. Това ще затвори устата на онези, които говорят, че бракът ни не е действителен.
— Кой говори? — питам настоятелно аз. — Кой се осмелява да го каже?
Той ми се ухилва. Още си е момче:
— Да не мислиш, че ще ти кажа и ще те оставя да ги превърнеш в жаби? Няма значение кои са хората, които говорят против нас. Те са без значение, докато само шушукат в ъглите. Но една величествена коронация за теб ще утвърди и моето положение като крал. Всички ще могат да видят, че аз властвам, докато онова бедно създание Хенри е просяк някъде в Къмбрия, а съпругата му — оставена на милостта на баща си в Анжу.
— Величествена коронация, значи…? — казвам, не особено въодушевена от мисълта.
— Ще залиташ под тежестта на накитите си — обещава ми той.
В крайна сметка коронацията ми се оказва още по-пищна от предвиденото. Влизам в Лондон през Лондонския мост, но мръсният стар главен път е преобразен и с изсипания от безброй каруци искрящ пясък прилича повече на арена за турнири. Посрещат ме свирачи, облечени като ангели: костюмите им са направени от паунови пера, ослепителните им криле са като хиляди очи в синьо, тюркоазено и тъмносиньо. Актьори представят жива картина, изобразяваща Дева Мария и светците; съветват ме да бъда добродетелна и плодовита. Хората смятат, че сам Бог ме е избрал да бъда кралица на Англия. Хорове пеят, докато влизам в града, обсипват ме с розови цветчета. Аз съм олицетворение на самата себе си, самата аз съм жива картина: англичанката от династията Ланкастър, превърнала се в кралица на династията Йорк. Аз съм образ на мира и единството.