Три хиляди благородници и техните съпруги сядат да се хранят с мен и при всяко поднасяне на трапезата се сервират по двайсет ястия. Свалям короната си, за да не ми тежи, докато се храня, и я слагам отново между отделните поднасяния. Изобщо цялата церемония прилича на сложен танц и продължава с часове. За да ме защитят от любопитни погледи, графиня Шрусбъри и графиня Кент коленичат и разпъват пред мен воал. От вежливост опитвам всяко ястие, но не ям почти нищо. Короната притиска главата ми като проклятие, а слепоочията ми пулсират. Зная, че съм се издигнала до най-важната позиция в страната, а копнея единствено за съпруга си и за леглото си.
В един момент от вечерта, вероятно около десетата поредна част, съм почти склонна да си мисля, че всичко това е било ужасна грешка и че съм щяла да бъда по-щастлива в Графтън, без да сключвам амбициозен брак и без да се издигам до ранга на кралските особи. Но вече е твърде късно за съжаления и макар че заради умората ми и най-изтънчените ястия ми се струват безвкусни, аз продължавам да се усмихвам, да слагам отново короната си и да изпращам най-хубавите блюда на фаворитите на краля.
Първите отиват при братята му — Джордж, златният младеж, херцог Кларънс, и най-малкото момче от династията Йорк — Ричард, херцог Глостър, който ми се усмихва свенливо и свежда глава, когато нареждам на слугите да му занесат задушен паун. Той е толкова различен от братята си, колкото изобщо е възможно, дребен и стеснителен, тъмнокос, слаб и мълчалив, докато те са високи и надменни мъже с бронзови коси. Ричард ми допада веднага, и си мисля, че ще бъде добър компаньон и другар в игрите на моите момчета, които са съвсем малко по-малки от него.
В края на вечерята, когато десетки благородници и стотици духовници ме придружават обратно до покоите ми, аз вървя с вдигната глава, сякаш не съм уморена, сякаш не съм смазана. Знам, че днес съм се превърнала в нещо повече от смъртна жена: превърнала съм се в полубогиня. Превърнала съм се в божество, подобно на моята прародителка Мелузина, която била родена богиня и станала жена. Тя трябвало да сключи тежка сделка с човеците, за да премине от единия свят в другия. Трябвало да се откаже от свободата си във водата, за да се сдобие с крака, така че да може да върви редом до съпруга си на земята. Не мога да не се запитам какво ще трябва да изгубя аз, за да бъда кралица.
Слагат ме да си легна в леглото на Маргарет Анжуйска, в празната кралска спалня, и аз чакам, с вдигнатата до ушите завивка от златен брокат Едуард да успее да се откъсне от празненството и да се присъедини към мен. До спалнята ми го придружават половин дузина компаньони и камериери, които церемониално го събличат и го оставят едва когато вече е по нощница. Той вижда смаяния ми поглед и се разсмива, докато затваря вратата след себе си.
— Вече сме кралски особи — казва той. — Трябва да изтърпим тези церемонии, Елизабет.
Протягам ръце към него.
— Стига ти да си все същият…
Той смъква рязко нощницата си и идва гол при мен: плещите му са широки, кожата — гладка, а мускулите на бедрата, корема и хълбоците му трептят.
— Аз съм твой — казва той простичко, и когато се вмъква до мен в студеното легло, напълно забравям, че сме кралица и крал, и мисля само за неговото докосване и за своето желание.
На следващия ден има голям турнир и благородниците излизат на арената в красиви костюми, докато оръженосците им гръмко рецитират стихове. Моите момчета са в кралската ложа с мен, с разширени очи и отворени уста, докато се дивят на церемонията, знамената, блясъка и тълпите, на великолепието на първия голям турнир, който са виждали някога. Сестрите ми и Елизабет — съпругата на Антъни — седят до мен. Започваме да създаваме кралски двор от красиви жени: хората вече говорят, че в Англия никога преди не е виждана такава елегантност.
Братовчедите от Бургундия са излезли в пълен състав: техните доспехи са най-красивите, тяхната поезия — най-благозвучна. Но Антъни, брат ми, е великолепен: дворът полудява по него. Той седи грациозно на коня си, носи знака на моето благоволение, и строшава копията на дузина мъже. Никой не може да се мери и с поезията му. Той пише в романтичния стил на южните земи: разказва за радостта с нотка на тъга — мъж, който се усмихва на трагедията. Той съчинява поеми за любовта, която никога не може да бъде осъществена, за надежди, които карат един мъж да прекоси пясъчна пустиня, а жена — морето. Нищо чудно, че всички дами в двора се влюбват в него. Антъни се усмихва, вдига цветята, които хвърлят на арената, и се кланя, с ръка на сърцето, без да моли никоя дама за благоволението ѝ.