— Обвинението? — едва говоря. Устата ми е схваната, сякаш някой ме е ударил с юмрук в лицето. — Те се биеха на страната на миропомазан крал срещу бунтовници. Какво може да каже някой срещу тях? Какво може да е обвинението?
Той поклаща глава.
— Екзекутирани са по заповед на лорд Уорик — казва тихо. — Нямаше процес, нямаше обвинение. Изглежда, че сега думата на лорд Уорик е закон. Той нареди да ги обезглавят без съд и присъда, без правосъдие. Да наредя ли да ви ескортират до Лондон? Или да уредя кораб? В чужбина ли ще отидете?
— Трябва да отида в Лондон — казвам. — Това е моята столица, а Англия е моето кралство. Не съм кралица-чужденка, за да бягам във Франция. Аз съм англичанка. Ще живея и ще умра тук — поправям се: — Ще живея и ще се сражавам тук.
— Ще позволите ли да ви поднеса най-искрените си съболезнования? На вас и на краля?
— Имате ли новини за краля?
— Надявахме се, че ваша милост може да ни успокои…
— Не съм чула нищо — лъжа аз. Няма да чуят от мен, че кралят е пленник в замъка Мидълхам, че сме победени. — Ще тръгна днес следобед, преди да са изтекли два часа: кажете на хората си. Ще потегля да предявя правата си над моя град Лондон, а след това ще си върнем Англия. Съпругът ми никога не е губил битка. Той ще победи враговете си, ще изправи на съд всички предатели и ще въздаде правосъдие.
Той се покланя, всички до един се покланят, и излизат заднешком. Седя на стола си като кралица, с балдахина от златен брокат над главата ми, докато вратата се затваря зад тях, а после казвам на дамите си:
— Оставете ме. Подгответе се за пътуването ни.
Те се суетят и се колебаят. Копнеят да останат и да ме утешат, но виждат мрачното ми изражение и си тръгват, влачейки крака. Оставам сама в огряната от слънцето стая и виждам, че столът, на който седя, е нащърбен, резбата под дланта ми е повредена. Златотканият балдахин над главата ми е прашен. Изгубих баща си и брат си, най-милия и най-любящ баща, който някоя дъщеря е имала, и един добър брат. Изгубих ги заради един нащърбен стол и един прашен балдахин. Страстта ми към Едуард и амбицията ми за трона ни постави, всички нас, в най-предните редици на битката и ми струваше скъпия брат и обичания баща.
Спомням си как баща ми ме качи на първото ми пони и ми каза да държа брадичката си изправена, да отпусна ръце, да стискам здраво поводите и да покажа на понито кой е господарят. Спомням си как обгръщаше бузата на майка ми с длан и ѝ казваше, че тя е най-умната жена в Англия и той няма да се води от никого освен от нея, а после правеше каквото си е наумил. Мисля си как се е влюбил в нея, когато е бил оръженосец на първия ѝ съпруг, а тя — негова господарка, която изобщо не бивало да го поглежда. Представям си как се оженил за нея в мига, в който овдовяла, в разрез с всички правила, и как са ги наричали най-красивата двойка в Англия, женени по любов — нещо, което никой освен тях двамата не би се осмелил да направи. Представям си го в Рединг, както го описа Антъни, преструващ се, че знае всичко, и въртящ очи. Дори ми идва да се засмея от обич към него, когато си спомням как ми каза, че сега, когато вече съм кралица, може да ме нарича Елизабет само насаме, и че трябва да свикнем с това. Спомням си как изпъчи гърди, когато му съобщих, че омъжвам сина му за херцогиня и че самият той ще бъде граф.
А после си помислям как майка ми ще понесе загубата му, и че именно аз ще трябва да ѝ съобщя, че съпругът ѝ е умрял като предател заради това, че се е сражавал за моята кауза, след като цял живот се е бил за другата страна. Мисля си за всичко това и се чувствам уморена и ужасена до дън душа; толкова уморена и ужасена, колкото не съм се чувствала през целия си живот; по-зле, отколкото когато баща ми се прибра у дома от битката при Тоутън и каза, че нашата кауза е изгубена; дори по-зле, отколкото когато съпругът ми така и не се завърна от Сейнт Олбънс и ми съобщиха, че е загинал храбро в нападение срещу привържениците на Йорк.
Чувствам се по-зле, отколкото когато и да било преди, защото сега знам, че е по-лесно да въвлечеш една страна във война, отколкото да направиш така, че да се възцари мир, а една страна във война е непоносимо място за живеене, рисковано място да имаш дъщери и опасно място да се надяваш на син.