В Лондон ме посрещат като героиня, и целият град подкрепя Едуард, но това няма да има никакво значение, ако онзи главорез Уорик го убие в тъмницата. Засега се настанявам в добре укрепения Тауър в Лондон заедно с момичетата си и синовете си от Джон Грей — те са покорни и изплашени като кученца сега, когато виждат, че не всяка битка се печели и не всеки любим син се връща невредим у дома. Разтърсени са от загубата на дядо си и вуйчо си Джон и всеки ден питат дали кралят е в безопасност. Всички скърбим: моите момичета изгубиха един добър дядо и любим вуйчо и знаят, че баща им е в ужасна опасност. Пиша на сродника си, херцога на Бургундия, и го моля да подготви безопасно укритие във Фландрия за мен, моите синове и за момичетата ми, дъщерите на краля. Казвам му, че трябва да намерим някое малко градче, някое невзрачно място и бедно семейство, което може да се престори, че приютява английски братовчеди. Трябва да намеря за дъщерите си скривалище, където никога няма да ги открият.
Херцогът се кълне, че ще стори повече от това. Ще подкрепи гражданите на Лондон, ако излязат да се бият за мен и за Йорк. Обещава войници и армия. Пита ме какви новини имам от краля. В безопасност ли е?
Не мога да му пиша, за да го успокоя. Новините за моя съпруг са непонятни. Той е крал в плен, също като бедния крал Хенри. Как е възможно това? Как може подобно нещо да продължава? Уорик все още го държи в замъка Мидълхам и убеждава лордовете да отрекат, че Едуард някога е бил крал. Има хора, които твърдят, че на съпруга ми ще бъде предложен избор: или да абдикира от престола в полза на брат си, или да се качи на ешафода. Уорик иска или короната, или главата му. Има хора, които казват, че само след броени дни ще научим, че Едуард е свален от трона и е избягал в Бургундия, или че е мъртъв. Трябва да слушам такива клюки вместо новини, а междувременно се питам дали ще остана вдовица през същия месец, в който изгубих баща си и брат си. И как ще понеса това?
Майка ми идва при мен през втората седмица от бдението ми. Пристига от стария ни дом в Графтън, със сухи очи и някак превита, сякаш е ранена в корема и се е свила от болка. В мига щом я виждам, разбирам, че няма да се наложи да ѝ съобщавам, че е вдовица. Тя знае, че е изгубила голямата любов на живота си, и ръката ѝ остава отпусната върху възела на колана ѝ през цялото време, сякаш притиска смъртоносна рана. Тя знае, че съпругът ѝ е мъртъв, но никой не ѝ е казал как е умрял. Налага се да я въведа в личната си стая, да затворя вратата, за да не влязат децата, и да намеря думите, за да опиша смъртта на съпруга ѝ и сина ѝ. А за тези достойни мъже смъртта от ръката на предател е била позорна смърт.
— Толкова съжалявам — казвам аз. Коленича в краката ѝ и стискам ръцете ѝ. — Толкова съжалявам, майко. Ще взема главата на Уорик заради това. Ще убия Джордж.
Тя поклаща глава. Вдигам поглед към нея и виждам по лицето ѝ бръчки, за които мога да се закълна, че не са били там преди. Майка ми е изгубила блясъка на доволна жена, а радостта е изчезнала от лицето ѝ и е оставила бръчки на умора.
— Не — отвръща ми тя, галейки сплетената ми коса. — Тихо, тихо. Баща ти не би искал да скърбиш. Той знаеше рисковете много добре. В крайна сметка това не беше първата му битка. Ето — тя бърка в роклята си и ми подава написана на ръка бележка. — Последното му писмо до мен. Той ми изпраща благословията си и обичта си към теб. Написал я е, когато му казали, че ще бъде освободен. Мисля, че е знаел истината.
Почеркът на баща ми е ясен и дързък като речта му. Не мога да повярвам, че вече никога няма да видя едното и да чуя другото.
— А Джон… — майка ми млъква насред изречението. — Джон е загуба за мен и за своето поколение — казва тя тихо. — Брат ти имаше пред себе си цял живот.
Тя прави пауза:
— Когато отгледаш едно дете и то стане мъж, започваш да си мислиш, че е в безопасност, че вече си защитена и сърцето ти не може да бъде разбито. Когато едно дете преживее всички болести на детството, когато дойде чумава година и отнесе децата на съседите ти, а въпреки това твоето момче оживее, започваш да си мислиш, че то ще е в безопасност завинаги. Всяка година си казваш: още една година далече от опасността, още една година, която го приближава към възмъжаването. Отгледах Джон, отгледах всичките си деца, останала без дъх от надежда. После го оженихме за онази стара жена заради титлата и богатството ѝ и се смеехме, сигурни, че той ще я надживее. За нас беше страхотна шега да знаем, че Джон е млад съпруг на толкова стара жена. Подигравахме се с възрастта ѝ, мислейки, че тя е много по-близо до гроба, отколкото той. А сега тя ще го погребе и ще си запази богатството. Как е възможно подобно нещо?