Майка ми издава продължителна въздишка, сякаш е твърде уморена за нещо повече.
— И въпреки това аз би трябвало да знам. Точно аз, от всички хора на света, трябваше да знам. Аз имам Зрението, трябваше да прозра какво предстои, но някои неща са твърде тъмни, за да бъдат прозрени. Времената са тежки, а Англия е земя на скърбите. Никоя майка не може да бъде сигурна, че няма да погребе синовете си. Когато една страна е във война, братовчед се е изправил срещу братовчеда, а брат срещу брата, никое момче не е в безопасност.
Отпускам се назад и сядам на пети.
— Майката на краля, херцогиня Сесили, ще познае тази болка. Ще изпита същата болка, която изпитваш. Ще познае загубата на сина си Джордж — процеждам. — Кълна се! Ще го види как умира като лъжец и изменник. Ти изгуби син, и тя също ще изгуби, давам ти думата си.
— Ето и ти искаш да спазиш този ред — предупреждава ме майка ми. — Още и още смърт, още вражди, още деца без бащи, още овдовели невести. Нима искаш един ден да скърбиш за загиналия си син, както скърбя аз сега?
— След Джордж можем да се помирим — казвам упорито. — Те трябва да бъдат наказани за това. От днес Джордж и Уорик са мъртви, кълна се в това, майко. От днес те са мъртви — надигам се и отивам до масата. — Ще откъсна едно ъгълче от писмото на баща ми — казвам. — Ще запиша смъртта им със собствената си кръв върху писмото му.
— Грешиш — отвръща майка ми тихо, но ме оставя да отрежа едно ъгълче от писмото и да ѝ го върна.
На вратата се чука и аз изтривам сълзите от лицето си, преди да позволя на майка ми да се провикне: „Влезте“, но вратата се разтваря безцеремонно и Едуард, скъпият ми Едуард, влиза небрежно в стаята, сякаш е излизал на целодневен лов и му е хрумнало да ме изненада, като се прибере у дома по-рано.
— Боже мой! Това си ти! Едуард! Ти ли си? Наистина ли си ти?
— Аз съм — потвърждава той. — И аз ви поздравявам, почитаема майко Жакета.
Хвърлям се към него, и когато ръцете му ме обгръщат, долавям познатия му аромат и усещам яките му гърди, и се разхълцвам дори само от допира му.
— Мислех, че си в тъмница — казвам. — Мислех, че Уорик ще те убие.
— Изгуби смелост — отвръща съпругът ми кратко, като се опитва да ме погали по гърба и едновременно с това да разпусне косата ми. — Сър Хъмфри Невил вдигна Йоркшър в подкрепа на Хенри, а когато Уорик тръгна срещу него, никой не го подкрепи: той имаше нужда от мен. Започна да проумява, че никой няма да приеме Джордж за крал, а аз няма да се откажа от трона си. Не беше се договорил за това. Не посмя да ме обезглави. Честно казано, не мисля, че би могъл да намери палач, който да го направи. Аз съм коронован крал: той не може просто да ми клъцне главата, все едно съм парче дърво за подпалки. Аз съм миропомазан: моето тяло е свещено. Дори Уорик не смее да убие хладнокръвно един крал.
— Дойде при мен с документа за абдикацията ми, а аз му отвърнах, че не виждам как ще подпиша, защото съм щастлив, че съм отседнал в къщата му. Готвачът е отличен, а избата — още по-добра. Казах му, че не бих имал нищо против да преместя целия си двор в замъка Мидълхам, ако иска вечно да му бъда гост. Добавих, че не виждам причина управлението ми да не се провежда от неговия замък, на негови разноски. Но че никога няма да се отрека от това, което съм.
Той се разсмива — с обичайния си силен и уверен смях.
— Любима, трябваше да го видиш. Той си мислеше, че съм в негова власт, че короната е на негово разпореждане. Обаче откри, че аз не съм склонен да му помогна. Беше по-хубаво от представление да го видя колко е озадачен и как се чуди какво да направи. Щом научих, че си на сигурно място в Тауър, не се страхувах от нищо. Той си мислеше, че ще се пречупя, когато ме плени, а аз дори не се огънах. Мислеше си, че все още съм малкото момче, което го обожаваше. Не си даваше сметка, че вече съм зрял мъж. Бях изключително приятен гост. Хранех се добре, а когато ме навестяваха приятели, настоявах те да бъдат приемани и гощавани, както се полага на кралски особи. Първо поисках да се разхождам в градините, после — в гората. Сетне казах, че бих искал да излизам на езда, и какво лошо може да стане, ако ми позволяват да ходя на лов? И така, Уорик започна да ме пуска да излизам на езда. Членовете на съвета ми идваха на гости и настояваха да ме видят, а той не знаеше как да им откаже. Съвещавах се с тях и дори прокарах един-два закона, та всички да знаят, че нищо не се е променило и че още съм крал. Трудно беше да не се смея в лицето на Уорик. Той смяташе да ме затвори в тъмница, а вместо това откри, че просто поема разноските за един цял кралски двор. Любима, поисках докато се храня, да пее хор и той не намери начин да ми откаже. Наемах танцьори и актьори. Накрая Уорик започна да проумява, че да държиш в плен краля не е достатъчно: трябва да го унищожиш. Трябва да го убиеш. Но аз не му отстъпих нищо: той знаеше, че по-скоро ще умра, отколкото да му отстъпя нещо.