Есента на 1469 г.
Уорик се връща в двора като любим приятел и предан ментор. Ще бъдем като семейство, чиито членове преживяват по някоя и друга кавга, но освен това се обичат. Едуард се справя с това доста добре. Посрещам Уорик с усмивка, топла като замръзнал водоскок, от който капе лед. От мен се очаква да се държа, сякаш този човек не е убиецът на баща ми и брат ми и тъмничар на моя съпруг. Държа се, както ми е наредено: от устните ми не се откъсва нито една гневна дума, но Уорик знае и без да му казвам, че си е създал един опасен враг до края на живота си.
Той е наясно, че не мога да кажа нищо, и лекият му поклон, когато ме поздравява, е тържествуващ.
— Ваша светлост — казва той любезно.
Както винаги, с него се чувствам смутена, като момиче. Той е светска личност и е планирал съдбата на това кралство, когато аз се учех как да се държа с нейна светлост лейди Грей, майката на съпруга ми, и се подчинявах на първия си съпруг. Гледа ме, сякаш би трябвало още да храня кокошките в Графтън.
Искам да се държа ледено, но се боя, че изглеждам само нацупена.
— Добре дошли отново в двора — приветствам го неохотно.
— Вие винаги сте толкова мила — отвръща той с усмивка. — Родена сте за кралица.
Синът ми Томас Грей издава леко възклицание, разгневен като момче, каквото всъщност си е, и излиза от стаята.
Уорик ми се усмихва сияйно:
— Ах, младите — казва той. — Многообещаващо момче.
— Само се радвам, че не беше с дядо си и обичния си вуйчо при Еджкоут Мур — отговарям, изпълнена с омраза към него.
— О, аз също!
Уорик може и да ме кара да се чувствам като глупачка и като безпомощна жена, но аз ще сторя, каквото е по силите ми. В кутията ми за бижута има тъмен медальон от почерняло сребро, а в него, заключено в тъмнината, държа неговото име — Ричард Невил — и това на Джордж, херцог Кларънс, написани с кръвта ми върху късчето хартия от ъгълчето на последното писмо на баща ми. Това са моите врагове. Аз ги проклех и ще ги видя мъртви в краката си.
Зимата на 1469-1470 г.
В най-тъмния час от най-дългата нощ, в самия миг на настъпването на зимното слънцестоене, ние с майка ми слизаме до река Темза, черна като стъкло. Пътеката от двореца Уестминстър се спуска успоредно на водата, а тази вечер реката е придошла, но е много тъмна в мрака. Почти не я виждаме, но я чуваме как се плиска в кея и се удря силно в стените и я усещаме — черно присъствие, дишащо като едро гъвкаво животно и надигащо се леко като морето. Това е нашата стихия и аз вдишвам мириса на студената вода, като жена, която вдъхва уханието на родната си земя след дълго изгнание.
— Трябва да родя син — казвам на майка ми.
А тя се усмихва и казва:
— Знам.
В джоба си държи три амулета на три конеца и, внимателно като рибар, който поставя стръв на въдица, хвърля всеки от тях в реката, след което ми дава да държа конците. Чувам лек плясък, когато всеки от амулетите пада във водата, и в ума ми възкръсва споменът за златния пръстен, който измъкнах от реката преди пет години у дома.
— Ти избираш — казва ми майка ми. — Ти избери кой да измъкнеш — тя подрежда трите нишки в лявата ми ръка и аз ги стискам здраво.
Луната се показва иззад облаците. Тя е нащърбена, налята и сребриста: провлича лъч светлина по протежение на тъмната вода и аз избирам една нишка, и я улавям в дясната си ръка.
— Тази.
— Сигурна ли си?
— Да.
Изведнъж тя изважда от джоба си сребърна ножица и прерязва другите две нишки, така че онова, което е било завързано за тях, бива повлечено от течението и потъва в тъмните води.
— Какво имаше на тях?
— Нещата, които никога няма да се случат — бъдещето, което никога не ще узнаем. Децата, които няма да се родят, възможностите, от които няма да се възползваме, и късмета, който няма да имаме — казва тя. — Отидоха си. Изгубени са за теб. Виж какво избра вместо тях.
Навеждам се през стената на двореца да дръпна нишката и тя излиза от водата със стичащи се от нея капки. В края ѝ има сребърна лъжичка, красива сребърна лъжичка за бебе, и когато я улавям в ръка, тя блесва на лунната светлина и аз виждам, че върху нея е гравирана коронка и името „Едуард“.