Удивена съм колко скъпо е да се управлява един кралски двор, от цената на целия този разкош, дори от разноските за храна, от непрекъснатите искания на всички придворни за аудиенция, за място, за парче земя или услуга, за пост, който да им позволи да налагат данъци, или за помощ при предявяването на права за наследство.
— Ето какво означава да бъдеш крал — казва ми Едуард, докато подписва последното прошение за деня. — Като крал на Англия аз притежавам всичко. Всички херцози, графове и барони владеят земите си по мое благоволение; всички рицари и скуайъри под тях черпят от потока, който извира от реката. Всеки дребен фермер и наемател, и всички арендатори и селяни, които са им подчинени, зависят от моето благоволение. Трябва да раздавам богатство и власт, за да продължават реките да текат. И ако това се обърка, дори при най-дребния признак, че се обърква, ще се намерят хора да кажат, че искат Хенри да се върне на трона, че в старите времена е било по-добре. Или че според тях синът му Едуард, или нашият Джордж може да се справи по-добре. Или, ей Богу, че някъде има друг претендент за престола — например синът на Маргарет Боуфорт, Хенри от династията Ланкастър — който може да ускори притока. За да запазя властта си, аз трябва да я раздавам на внимателно разпределени порции. Трябва да угаждам на всички. Но не прекалено.
— Те са алчни за пари — казвам раздразнено. — И предаността им върви ръка за ръка с интереса. Те не мислят за нищо освен за собствените си желания. По-лоши са от крепостни селяни.
Той ми се усмихва:
— Наистина са такива. До един. И всеки от тях иска свой малък имот и своя малка къща, точно както аз искам трона си и колкото ти искаше имението Шийн и постове за всичките си родственици. Всички жадуваме за богатство и земя, а аз притежавам всичко това и трябва да го раздавам внимателно.
Пролетта на 1470 г.
Докато времето се затопля и сутрин става все по-светло, а птиците започват да пеят в градините на двореца Уестминстър, агентите на Едуард му носят съобщения от Линкълншър за друг бунт в полза на крал Хенри, сякаш той не е забравен от всички други на света и не живее тихо в Лондонския Тауър, по-скоро отшелник, отколкото затворник.
— Ще трябва да отида — казва ми Едуард с поредното писмо в ръка. — Ако този водач, който и да е той, е предвестник на Маргарет Анжуйска, тогава трябва да го сразя, преди тя да го последва с армията си. Изглежда, че тя има намерение да го използва, за да изпробва подкрепата за каузата си, да го накара да поеме риска да събере войски, а когато види, че е събрал английска армия, ще присъедини към нея и своята френска и тогава ще трябва да се изправя срещу двамата.
— Ще бъдеш ли предпазлив? — питам аз. — Срещу този човек, който дори няма смелостта да се нарича със собственото си име?
— Както винаги — казва той спокойно. — Но няма да позволя армията отново да потегли без мен. Трябва да бъда там. Трябва да съм начело.
— А къде е преданият ти приятел Уорик? — питам язвително. — И верният ти брат Джордж? Набират ли войници за теб? Бързат ли да дойдат и да застанат на твоя страна?
Той се усмихва, когато чува тона ми:
— Ах, ти, грешиш, малка кралице на недоверието. Имам писмо от Уорик, в което предлага да събере войници, които да потеглят с мен, а Джордж казва, че също ще дойде.
— Тогава се погрижи да ги наблюдаваш добре по време на битката — казвам, напълно неубедена. — Няма да са първите, които извеждат войници на бойното поле и в последния момент преминават на другата страна. Когато врагът е пред теб, хвърляй по едно око зад гърба си да видиш какво правят твоите верни и предани приятели в тила.