— Те обещаха верността си — успокоява ме той. — Наистина, скъпа моя. Довери ми се. Мога да печеля битки.
— Знам, че можеш, знам, че печелиш — казвам. — Но е толкова трудно да те виждам как потегляш. Кога ще свърши всичко това? Кога враговете ти ще престанат да събират армия за кауза, която вече е в миналото?
— Скоро — отговаря той. — Ще видят, че сме сплотени и че сме силни. Уорик ще спечели Севера на наша страна, а Джордж ще докаже, че е истински брат. Ричард ме подкрепя, както винаги. Ще се върна у дома веднага щом този човек бъде победен. Ще се прибера, за да танцувам с теб сутринта на майския празник, а ти ще се усмихваш.
— Едуард, знаеш ли, само този път, този единствен път, мисля, че не мога да понеса да те видя как заминаваш. Не може ли Ричард да командва армията? Заедно с Хейстингс? Не можеш ли да останеш с мен? Този път, само този път?
Той улавя ръцете ми и ги притиска към устните си. Не е изплашен от нервността ми, а е развеселен от нея. Усмихва се.
— О, защо? Защо този път? Защо този път е толкова важен? Имаш ли да ми кажеш нещо?
Не мога да устоя. Усмихвам се в отговор.
— Наистина имам да ти кажа нещо. Но го пазех в тайна.
— Знам. Знам. Мислеше ли, че не знаех? Е, кажи ми, каква е тази тайна, от която не бива да имам никаква представа?
— Тя би трябвало да те доведе благополучно у дома при мен — казвам. — Би трябвало да те доведе бързо у дома при мен, вместо да потегляш в целия си блясък.
Той чака усмихнат. Чака ме да му кажа.
— Кажи ми — насърчава ме той. — Отдавна копнея за това.
— Отново чакам дете — съобщавам му аз. — И този път зная, че е момче.
Той ме притегля към себе си и ме прегръща нежно.
— Знаех си — казва. — Знаех, че чакаш дете. Знаех го с цялото си същество. А откъде си сигурна, че е момче, моя малка вещице, моя чародейке?
Вдигам към него усмихнато лице, уверена в женските си похвати.
— Ах, не ти трябва да знаеш откъде съм сигурна — казвам. — Но те уверявам, че е така. Бъди уверен. Ще имаме момче.
— Моят син, принц Едуард — казва той замечтано.
Засмивам се, мислейки си за сребърната лъжичка, която измъкнах от черната река в навечерието на зимното слънцестоене.
— Откъде знаеш, че името му ще бъде Едуард?
— Разбира се, че ще бъде. Решил съм го от години.
— Твоят син, принц Едуард — повтарям. — Затова се погрижи да се върнеш благополучно у дома, навреме за раждането му.
— Знаеш ли кога ще бъде?
— През есента.
— Ще се върна у дома благополучно, за да ти нося праскови и осолена треска. Какво ти се ядеше много, когато беше бременна със Сесили?
— Морски копър — засмивам се. — Невероятно е, че помниш! Не можех да му се наситя. Погрижи се да се върнеш у дома, за да ми носиш морски копър и всичко друго, за което копнея. Нося момче, принц и той трябва да има всичко, което пожелае. Ще се роди със сребърна лъжица в устата.
— Ще се върна у дома при теб. И не бива да се тревожиш. Не искам той да се роди с намръщено изражение.
— Тогава внимавай с Уорик и с брат си. Нямам им доверие.
— Обещаваш ли да си почиваш, да бъдеш спокойна и да направиш сина ми силен в утробата си?
— А ти обещаваш ли да се върнеш и да му осигуриш наследство? — питам на свой ред аз.
— Обещавам.
Той се излъга. Мили Боже, Едуард се излъга толкова много. Не, слава Богу, за това, че ще спечели битката — това беше битката, която нарекоха „Полето на изгубените куртки“, защото босоногите глупци, биещи се за един безумен крал, толкова бързаха да избягат, че хвърляха оръжията и дори куртките си, за да се спасят от нападението, предвождано от съпруга ми, който си пробиваше с бой път през тях, за да спази обещанието си към мен и да се прибере у дома при мен навреме, за да ми носи праскови и морски копър.
Не, той се излъга във верността на Уорик и на брат си, Джордж, които — оказа се — бяха подготвили бунта и платили за него, и бяха решили този път да се погрижат Едуард със сигурност да претърпи поражение. Щяха да убият моя Едуард и да сложат Джордж на престола. Родният му брат и Уорик, който беше най-добрият му приятел, бяха решили заедно, че единственият начин да се отърват от Едуард е да го промушат в гръб на бойното поле, и щяха да го сторят, ако не беше фактът, че по време на нападението той бе яздил толкова бързо, че никой не би могъл да го улови.
Още преди битката да започне, лорд Ричард Уелс, незначителният предводител на бунта, беше паднал на колене пред Едуард, беше признал плана и беше показал заповедите на Уорик и парите на Джордж. Платили му да поведе бунт в името на крал Хенри, но всъщност това било само маневра за заблуда, за да въвлекат Едуард в битка и да го убият там. Уорик наистина си беше научил урока. Беше научил, че не можеш да държиш в плен мъж като моя Едуард. Той трябва да е мъртъв, за да бъде победен. Джордж, родният му брат, беше превъзмогнал братската си привързаност. Беше готов да пререже гърлото на брат си на бойното поле и да гази в кръвта му, за да се добере до короната. Двамата бяха подкупили бедния лорд Уелс и му бяха наредили да започне битка, за да въвлече Едуард в опасност, а после отново бяха открили, че съпругът ми е твърде голям залък за тях. Когато Едуард видя доказателствата срещу тях, той ги призова като свои сродници — приятелят, който му беше като по-възрастен брат, и младежът, който беше наистина негов брат — и когато те не дойдоха, той най-сетне разбра какви са наистина. Призова ги да отговарят пред него като предатели, но по това време те отдавна бяха изчезнали.