Антъни ме повдига на страничното седло зад началника на конницата ми, и аз се хващам здраво за колана му. Доста съм тромава сега, в седмия месец на бременността си. Внезапно ме залива ужасно, мрачно безпокойство, и аз премествам поглед от брат си към двамата си синове, обзета от истински страх. „Пази се“ — казвам на Бебето.
— Грижи се за него — обръщам се към Антъни. — Пиши ми. Не му позволявай да скача с понито си. Знам, че иска, но е твърде малък. И не го оставяй да се простуди. Не му давай да чете на слаба светлина и го дръж далеч от болни хора. Ако в града избухне чума, веднага го отведи — не ми идва на ум за какво още да ги предупредя: просто съм залята от тревога, докато местя поглед от едно усмихнато лице към друго. — Наистина — казвам немощно. — Наистина, Антъни: пази го.
Той пристъпва до коня, хваща носа на ботуша ми и го разтърсва леко.
— Ваша светлост — казва простичко. — Наистина. Аз съм тук, за да го пазя. Ще го пазя. Ще се погрижа да е в безопасност.
— И ти — прошепвам. — Ти също се пази, Антъни. Толкова съм уплашена, но не зная от какво се страхувам. Не зная какво да кажа. Искам да те предупредя, но не знам каква опасност те заплашва — хвърлям поглед към сина си Ричард Грей, облегнат на портата на замъка: млад мъж, вече висок и красив. — И другият ми син — казвам. — Моят Ричард. Не мога да ти обясня защо, но съм изпълнена със страх за всички ви.
Той се отдръпва назад и свива рамене.
— Сестро — казва нежно. — Винаги има опасност. Синовете ти и аз ще се държим като мъже и ще се изправим пред всичко като мъже. Не започвай да плашиш сама себе си с въображаеми заплахи. И ти желая безпрепятствено пътуване и благополучно раждане. Всички се надяваме на нов принц, толкова добър, колкото и този!
Едуард дава заповед за изтегляне и поема начело: знамето му се вее пред него, заобиколен е от личната си стража. Кралската процесия започва да се изнизва бавно през портите на замъка, подобно на размотаваща се навита на руло алена панделка: яркочервеният цвят на ливреите се съчетава с цвета на веещите се знамена. Прозвучават тръбите и птиците литват от покривите на замъка, и се устремяват вихрено към небето, оповестявайки, че кралят и кралицата оставят скъпия си син. Не мога да спра устремения напред поход и не би трябвало да го спирам. Но гледам назад през рамо към малкия си син, към порасналия си син, и към брат си, докато пътят се спуска от вътрешната укрепена кула към външната стена и ги скрива, и вече не ги виждам. И когато вече не мога да ги видя, за миг ме изпълва такъв мрак, че ми се струва, че е паднала нощта и никога вече няма да има зора.
Юли 1473 г.
На връщане към Лондон, в последните дни на юли, спираме в град Шрусбъри, за да се оттегля в очакване на раждането в стаите за гости на голямото абатство. Радвам се, че съм далече от ослепителния блясък и горещина на лятото, в прохладата на стаята със спуснати капаци на прозорците. Наредих да поставят водоскок в ъгъла на покоите ми с каменни стени и тихото плискане на водата ме успокоява, докато лежа на дивана и чакам да дойде времето ми за раждане.
Този град е построен около свещения извор на света Уинифред и докато слушам капещата във водоскока вода, посветена на нея, и чувам как камбаната отбелязва със звън часовете за молитва, си мисля за духовете, които се движат във водите на тази влажна земя — както езически, така и християнски; Мелузина и Уинифред; и как потоците, ручеите и реките говорят на всички хора, но навярно най-вече на жените, които познават по собствените си тела движението на водите на тази земя. На всяко свещено място в Англия има кладенец или ручей; кръщелните купели се пълнят със светена вода, която се връща, благословена, към земята. Тази страна е създадена за Мелузина и нейната жизнена среда е навсякъде: понякога — течаща в реките, понякога — скрита под земята, но винаги налице.
В средата на август започват болките, аз обръщам глава към водоскока и се вслушвам в капенето на тънката струйка, сякаш търся гласа на майка си във водата. Бебето идва лесно, както и си мислех, и е момче, както беше убедена майка ми.
Едуард влиза в стаята, макар че наблизо не бива да има мъже, докато не се пречистя в църква.
— Трябваше да дойда и да те видя — казва той. — Син. Още един син. Бог да ви благослови и да ви пази и двамата. Бог да те благослови, любов моя, и ти благодаря за болките, които изтърпя, за да ме дариш с още едно момче.
— Мислех, че за теб няма значение дали е момче, или момиче — подкачам го.