— Обичам момичетата си — казва той веднага. — Но династията Йорк се нуждаеше от още едно момче. Той може да бъде верен другар и спътник на брат си Едуард.
— Може ли да го наречем Ричард? — питам аз.
— Мислех си за Хенри.
— Хенри ще е следващият — казвам. — Да наречем това момче Ричард. Майка ми сама ми назова името му.
Едуард се навежда над люлката, където спи мъничкото момченце, а после проумява думите ми.
— Майка ти? Знаела е, че ще родиш момче?
— Да, знаеше — казвам с усмивка. — Или поне си даваше вид, че знае. Помниш майка ми. У нея винаги имаше една част магия и една част нелепи измислици.
— А последният ни син ли е това? Тя каза ли? Или мислиш, че ще има друг?
— Защо не и друг? — казвам лениво. — Тоест, ако все още ме искаш в леглото си. Ако не си ми се наситил и предпочиташ другите си жени.
Той се извръща от люлката и идва при мен. Ръцете му се плъзват под ключицата ми и ме повдигат към устата му.
— О, все още те желая — казва той.
Пролетта на 1476 г.
Оказвам се права: това в никакъв случай не беше последното ми оттегляне преди раждане. Съпругът ми продължава да е все така плодовит като бик в крайречна ливада, с какъвто обвинително го сравнявах. През втората година след раждането на Ричард отново забременях и през ноември родих ново бебе — момиче, което нарекохме Ан. Едуард ме възнаграждава за родилните ми мъки, като удостоява сина ми Томас Грей с титлата „маркиз на Дорсет“, а аз го омъжвам за едно приятно момиче — наследница на много голямо състояние. Едуард се беше надявал на момче и бяхме обещали да го кръстим Джордж като комплимент към другия херцог на Йорк, и по този начин да има отново три момчета от династията Йорк на име Едуард, Ричард и Джордж, но херцогът не показва признаци на признателност. Той беше разглезено алчно момче и когато порасна, се превърна в разочарован, злонравен мъж. Сега той е в средата на двайсетте си години, и подобната му на розова пъпка уста е постоянно разкривена в злобна и презрителна усмивка. Когато беше вдъхващо надежди момче, той се перчеше с това, че е един от синовете на Йорк; оттогава е бил първият в редицата от наследници за трона на Англия като наследникът, избран от Уорик, а после — изместен, когато Уорик проявяваше благоволение към Ланкастър. Когато Едуард спечели отново трона, Джордж стана пръв в списъка на наследниците, но после беше изтикан на второ място при раждането на моето бебе, принц Едуард. След раждането на принц Ричард Джордж изпадна до трето място в списъка от наследници за трона на Англия. Всъщност всеки път, когато родя син, херцог Джордж се отдалечава на още една стъпка от трона и затъва все по-дълбоко в завист. И тъй като Едуард е известен със силната си обич към мен, а аз — прочута с плодовитостта си, вероятността Джордж да наследи трона е станала изключително неправдоподобна, и той е Херцогът на разочарованието.
Ричард, другият брат Йорк, изглежда не възразява на това, но се обръща срещу нас, след като фамилията Йорк се връща от Франция, спечелила мир, без да е водила война. Моят съпруг, кралят, и всеки разумен мъж и жена из цялата страна ликуват, че Едуард е сключил мир с Франция, който би трябвало да продължи с години, с договор, според който французите ще ни платят цяло състояние, за да не предявяваме претенции за земите си във Франция. Всички са възхитени, че ще избегнат една скъпа и мъчителна война в чужбина, освен херцог Ричард, момчето, което отрасна на бойното поле и сега се позовава на правата на англичаните над нашите земи във Франция, вкопчва се в спомена за баща си, който прекара по-голямата част от живота си, сражавайки се с французите, и почти нарича брат си, краля, ленив страхливец заради това, че не е повел още един скъп и опасен военен поход.
Едуард се смее с добродушния си смях и не обръща внимание на оскърблението, но Ричард гневно се оттегля в земите си на север, като взема със себе си своята покорна съпруга Ан Невил, и се установява там като дребен владетел, отказвайки да дойде на юг при нас, смятайки себе си за единствения истински Йорк в Англия, единственият истински наследник на баща си във враждата му с Франция.
Нищо не тревожи Едуард и той се усмихва, когато влиза да ме намери в конюшните, където оглеждам една нова кобила — подарък от краля на Франция, за да отбележи новите приятелски отношения между страните ни. Тя е красиво животно, но е нервна в новото обкръжение, и отказва дори да се приближи до мен, макар да държа в ръката си изкусителна ябълка.
— Брат ти дойде при мен днес, за да поиска разрешение да се отправи на поклонение и за известно време да остави Едуард на грижите на неговия полубрат, сър Ричард.