— Няма ли да ти липсвам? — питам детински. — Няма ли да ти е мъчно за Бебето? И за момичетата?
— Да, и точно затова дори не обмислям да тръгна на кръстоносен поход. Не мога да понеса да отсъствам прекалено дълго. Но Едуард е добре настанен в Лъдлоу с другарите си за игра и възпитателите си, а младият Ричард Грей е чудесен другар и пример за него. Безопасно е да го оставя за малко. Изпитвам копнеж да пътувам по пусти пътища и трябва да го последвам.
— Ти си син на Мелузина — казвам, като се опитвам да се усмихна. — Звучиш като нея, когато е изпитала нужда да бъде свободна и да се върне във водата.
— Нещо такова е — съгласява се той. — Представи си, че ще отплувам, а после приливът ще ме върне обратно.
— Твърдо ли си решил?
Той кимва:
— Нуждая се от тишина, за да чуя Божия глас — казва. — И от тишина, за да пиша поезията, за да бъда себе си.
— Но ще се върнеш?
— След няколко месеца — обещава той.
Протягам ръце към него и той ги целува и двете.
— Трябва да се върнеш — казвам.
— Ще се върна — уверява ме той. — Дадох дума, че само смъртта ще ме отнеме от теб и семейството ти.
Юли 1476 г.
Той удържа на думата си и се връща от пътуването си до Рим навреме, за да се срещне с нас във Фодърингей през юли. Ричард е планирал и организирал тържествено повторно погребение на баща си и брат си Едмънд, които бяха убити в битка, осквернени и погребани съвсем набързо. Родът Йорк се събира за погребението и възпоменателната служба и аз се радвам, че Антъни се прибира у дома навреме, за да заведе принц Едуард да отдаде почит на дядо си.
Антъни е помургавял като мавър и пълнен с интересни истории. Измъкваме се тайно, за да се разходим в градините на Фодърингей. По пътя са го обрали; мислел си, че никога няма да се измъкне жив. Прекарал една нощ до поток в една гора, и не могъл да спи, защото бил сигурен, че Мелузина ще се появи от водите.
— И какво щях да ѝ кажа? — пита той жаловито. — Колко смущаващо щеше да е за всички ни, ако се бях влюбил в прабаба си.
Срещнал се със Светия отец, постил една седмица и имал видение, а сега е твърдо решен някой ден да потегли отново на поклонение, но този път да стигне по-далече. Иска да поведе поклонение към Йерусалим.
— Когато Едуард възмъжее и поеме в свои ръце владението си, когато стане на шестнайсет години, ще замина — казва той.
Усмихвам се.
— Добре — съгласявам се с лекота. — Дотогава има още много години. Десет години, считано от този момент.
— Сега изглежда много време — предупреждава ме Антъни. — Но годините ще минат бързо.
— Това мъдростта на пътуващия пилигрим ли е? — смея му се аз.
— Да — съгласява се той. — Преди да се усетиш, той ще бъде млад мъж, по-висок от теб, и ще трябва да се замислим какъв крал сме създали. Той ще бъде Едуард V и ще наследи трона по мирен път, ако е рекъл Господ, и ще бъде безспорният продължител на кралската династия Йорк.
Потръпвам без никаква причина.
— Какво има?
— Нищо. Не знам. Потръпване от студ, нищо особено. Знам, че от него ще стане прекрасен крал. Той е истински Йорк и истински син на рода Ривърс. Не може да има по-добро начало за едно момче.
Декември 1476 г.
Идва Коледа и скъпият ми син принц Едуард се прибира у дома в Уестминстър за празника. Всички се дивят колко е пораснал. Догодина навършва седем и е стройно, красиво, светлокосо момче със способност да разбира бързо, с образование, получено изцяло от Антъни, и с наченки на привлекателна външност и обаяние, които е наследил изцяло от баща си.
Антъни води при мен и двамата ми сина, Ричард Грей и принц Едуард, за да им дам благословията си, а после ги оставя да излязат, за да намерят братята и сестрите си.
— Липсвате ми и тримата. Толкова много — казвам.
— И ти на мен — казва той, като ми се усмихва. — Но изглеждаш добре, Елизабет.
Правя гримаса.
— За жена, на която ѝ прилошава всяка сутрин.
Той е във възторг.
— Отново чакаш дете?
— Отново, и като се има предвид гаденето, всички смятат, че ще е момче.
— Едуард сигурно е на седмото небе.
— Предполагам. Показва възторга си, като флиртува с всяка жена в обкръжение от сто мили.