Антъни се засмива.
— Такъв си е Едуард.
Брат ми е щастлив. Разбирам го веднага, по непринудената му поза и отпуснатите бръчки около очите му.
— А ти? Още ли ти харесва Лъдлоу?
— Младият Едуард, Ричард и аз подредихме нещата точно както искаме — казва той. — Ние сме двор, отдаден на учение, рицарство, турнири и лов. Това е съвършен живот и за трима ни.
— Той учи ли?
— Както ти съобщавам. Той е умно и сериозно момче.
— И не му позволяваш да се впуска в рискован лов?
Антъни ми се усмихва широко.
— Разбира се, че му позволявам! Да не искаш да възпитам страхливец за трона на Едуард? Той трябва да изпробва смелостта си на ловното поле и на арената за турнири. Трябва да познава страха, да го гледа в лицето, и да препуска към него. Трябва да бъде смел крал, а не страхлив. Ще направя много лоша услуга и на двама ви, ако го отклонявам от всички рискове и го уча да се бои от опасността.
— Знам, знам — казвам. — Просто той е толкова ценен…
— Всички сме ценни — заявява Антъни. — И всички трябва да водим рискован живот. Уча го да язди всеки кон в конюшнята и да влиза в битка, без да трепне. Това ще го опази по-добре, отколкото ако се опитваме да го оставяме да язди само безопасни коне и да го държим далеч от арената за турнири. А сега да преминем към далеч по-важни неща. Какво си ми приготвила за Коледа? И ще кръстиш ли бебето си на мен, ако родиш момче?
Дворът се готви за Коледа с обичайната си разточителност, Едуард поръчва нови дрехи за всички деца и за нас, като част от грандиозния блясък, който светът очаква от елегантното кралско семейство на Англия. Всеки ден прекарвам известно време с малкия принц Едуард. Обичам да седя до него, когато спи, и да слушам молитвите му, преди да си легне, и да го викам в покоите си за закуска всеки ден. Той е сериозно малко момче, вглъбено и замислено, предлага да ми чете на латински, гръцки или френски и аз съм принудена да призная, че неговата начетеност далеч превъзхожда моята.
Той е търпелив с малкия си брат Ричард, който го боготвори, следвайки го навсякъде с решително подтичване, и е нежен към невръстната Ан, когато се навежда над люлката ѝ и се диви на малките ѝ ръчички. Всеки ден съчиняваме пиеса или поетична драма, всеки ден ходим на лов, всеки ден има голяма тържествена вечеря и танци, и забавления. Хората казват, че династията Йорк има омагьосан кралски двор, омагьосан живот, и аз не мога да го отрека.
Само едно нещо хвърля сянка върху дните преди Коледа: Джордж, Херцогът на неудовлетворението.
— Наистина мисля, че брат ти става все по-странен с всеки изминал ден — оплаквам се на Едуард, когато идва в покоите ми в двореца Уайтхол, за да ме придружи на вечеря.
— Кой по-точно? — пита той лениво. — Защото знаеш, че в очите и на двамата, каквото и да направя, все е погрешно. Човек би казал, че ще се радват да имат един наследник на Йорк на трона, и мир в християнския свят, и едно от най-хубавите коледни празненства, които някога сме организирали, но не. Ричард заминава от двора, за да се върне на север, веднага щом празненството приключи, за да демонстрира възмущението си, че не се потим в битка с французите, а Джордж просто си е злонравен.
— Точно лошият нрав на Джордж ме тревожи.
— Защо, какво е направил сега? — пита той.
— Казал на слугата, който му поднася храната и питиетата, че няма да яде нищо, което му изпращат от нашата маса — обяснявам аз. — Казал му е, че ще се храни единствено насаме, в собствената си стая, след като останалите от нас са се нахранили. Когато му изпращаме някое блюдо като любезен жест, за да го опита, ще го откаже. Научих, че възнамерява да ни го изпраща обратно като открито оскърбление. Когато е с други хора, ще седи на трапезата с празна чиния пред себе си. Ще отказва и да пие. Едуард, ще трябва да говориш с него.
— Ако отказва пиене, тогава това е нещо повече от оскърбление, това е чудо! — усмихва се Едуард. — Джордж не може да откаже чаша вино, та ако ще да е предложена и от самия дявол.
— Не е смешно, ако използва трапезата ни, за да ни оскърби.
— Да, знам. Говорих с него — той се обръща към свитата от лордове и дами, които образуват редица зад нас. — Дайте ни един миг — казва и ме издърпва до една прозоречна ниша, където може да говори, без да го подслушат. — Всъщност има и по-лошо, Елизабет. Мисля, че той разпространява слухове срещу нас.
— Какво твърди? — питам. Омразата на Джордж към по-големия му брат не бе задоволена от пропадналия му бунт и от прошката. Надявах се, че ще се задоволи с това да бъде един от двамата най-изтъкнати херцози в Англия. Мислех си, че ще е щастлив със съпругата си, бледата и невзрачна Изабел, и нейното огромно състояние, макар да изгуби контрол върху балдъзата си Ан, когато тя се омъжи за Ричард. Но подобно на всеки подъл, амбициозен мъж, той брои по-скоро загубите, отколкото придобивките си. Той завиждаше на Ричард заради съпругата му, малката Ан Невил. Завиждаше му за състоянието, което тя му донесе. Не може да прости на Едуард, задето позволи на Ричард да се омъжи за нея, и следи зорко всяко дарение, което Едуард прави на семейството и родствениците ми, всеки акър земя, който Едуард дава на Ричард. Като че ли Англия е малка нива, в която той се бои да не изгуби дори една леха с грах — толкова силно е нервното му подозрение. — Какво може да каже той срещу нас? Ти проявяваш неспирна щедрост към него.