Пролетта на 1477 г.
Джордж изпада в мрачно настроение заради отказа на брат си, а после научаваме скандални новини, новини, толкова необичайни, та отначало си мислим, че това трябва да е преувеличен слух: не може да е вярно. Джордж внезапно заявява, че Изабел не е починала от родилна треска, а от отравяне, и изпраща отровителя в тъмница.
— Невъзможно! — възкликвам пред Едуард. — Да не е полудял? Кой би навредил на Изабел? Кого е арестувал? Защо?
— Не става въпрос само за арестуване — казва той. Изглежда напълно зашеметен от писмото в ръката си. — Трябва да си е изгубил ума. Светкавично е изправил тази слугиня пред съд и е наредил на съдиите да я намерят за виновна в убийство, и е заповядал да я обезглавят. Вече е мъртва. Мъртва по заповед на Джордж, сякаш в тази страна няма закон. Сякаш той е по-могъщ от закона, по-велик от краля. Той управлява кралството ми, сякаш съм разрешил тиранията.
— Коя е тя? Коя е била? — настоявам. — Бедната прислужница?
— Анкарет Туинхо — отвръща той, като прочита името от обвинителното писмо. — Съдиите казват, че ги заплашил с насилие и ги накарал да издадат осъдителна присъда, макар че срещу нея нямало доказателства, освен клетвата му. Казват, че не посмели да му откажат, и че той ги принудил да изпратят една невинна жена на смърт. Той я обвинил в отровителство и магьосничество, и че служела на велика вещица — той вдига очи от писмото и вижда пребледнялото ми лице.
— Велика вещица? Знаеш ли нещо за това, Елизабет?
— Тя беше моята шпионка в домакинството му — признавам бързо. — Но това е всичко. Нямах нужда да тровя бедната малка Изабел. Какво бих спечелила от това? Не харесвах нея, както не харесвам и сестра ѝ, но не бих им пожелала злото.
Едуард кимва.
— Знам. Разбира се, че не си наредила да отровят Изабел. Но дали Джордж е знаел, че жената, която е обвинил, е на заплащане при теб?
— Може би. Може би. Защо иначе би я обвинил? Какво друго може да е сторила, за да го подразни? Дали целта му е да ме предупреди? Да ни заплаши?
Едуард хвърля писмото на масата:
— Бог знае! Какво се надява да спечели, като убие една слугиня, освен да предизвика още беди и клюки? Ще трябва да предприема нещо по този въпрос, Елизабет. Не мога да го оставя така.
— Какво ще правиш?
— Той има малка група от собствени съветници: опасни, недоволни мъже. Единият от тях със сигурност е практикуващ гадател, ако не и по-лошо. Ще ги арестувам. Ще ги изправя на съд. Ще причиня на неговите хора онова, което той причини на твоята слугиня. Това може да му послужи като предупреждение. Не може да заплашва нас или слугите ни без риск за себе си. Само се надявам да има нужния здрав разум, за да го проумее.
Кимвам.
— Те не могат да ни навредят, нали? — питам. — Тези мъже?
— Само ако вярваш, както, изглежда, си мисли Джордж, че могат да ни прокълнат.
Усмихвам се, с надеждата да скрия страха си. Разбира се, че вярвам, че могат да направят заклинание срещу нас. Разбира се, че се боя, че вече са го направили.
Права съм да се тревожа. Едуард арестува прочутия магьосник Томас Бърдет и още двама с него, те са подложени на разпит и започва да се излива объркан поток от истории за черни изкуства, заплахи и магии.
Брат ми Антъни ме намира в двореца Уайтхол в един слънчев майски следобед, подпряла натежалия си корем на крайречната стена и загледана във водата. Зад мен, в градината, децата си играят, подхвърляйки топка с бухалки. От възмутените крясъци за измама предполагам, че синът ми Едуард губи играта и се възползва от предимствата на положението си като Уелски принц, за да промени резултата.
— Какво правиш тук? — пита Антъни.
— Пожелавам си тази река да бе крепостен ров, който може да опази мен и близките ми от външните врагове.
— Идва ли Мелузина, когато я призоваваш от водите на Темза? — пита той със скептична усмивка.
— Ако дойде, бих я накарала да обеси Джордж, херцог Кларънс, редом до неговия магьосник. И бих я помолила да стори това и с двамата веднага, без повече думи.
— Нали не вярваш, че този човек може да ти навреди само като ти пожелае злото? — настойчиво пита брат ми. — Той не е магьосник. Не съществува такова нещо. Това е приказка, с която плашат децата, Елизабет — той хвърля поглед назад към децата ми, които се обръщат към Елизабет да отсъди в спора за едно пропуснато хващане.
— Джордж му вярва. Платил му е добри пари да предскаже смъртта на краля, а после — още, за да я предизвика чрез урочасване. Джордж е наел този магьосник, за да ни унищожи. Заклинанията му вече витаят във въздуха, в пръстта, дори във водата.