— О, глупости. Той е магьосник не повече, отколкото ти си вещица.
— Аз не претендирам, че съм вещица — казвам тихо. — Но имам наследството на Мелузина. Аз съм нейна наследница. Знаеш какво имам предвид: имам нейната дарба, точно както я имаше майка ни. Точно както я има дъщеря ми Елизабет. Светът ми пее и аз чувам песента. Нещата идват при мен, желанията ми се сбъдват. Сънищата ми говорят. Виждам знаци и знамения. И понякога знам какво ще се случи в бъдещето. Имам Зрението.
— Всичко това може да са откровения, изпратени от Бог — възразява той твърдо. — Това е силата на молитвата. Всичко останало е самозалъгване. И женски глупости.
Усмихвам се.
— Вярвам, че са от Бог. Никога не се съмнявам в това. Но Бог ми говори чрез реката.
— Ти си еретичка и езичница — казва Антъни с братско пренебрежение. — Мелузина е приказка, но Бог и Неговият Син са вярата, която изповядваш открито. За Бога, ти си основавала религиозни обители и параклиси в църкви за отслужване на литургии за душите на дарителите, а също и училища, все в Негово име. Обичта ти към реките и потоците е суеверие, което си усвоила от майка ни, като онова на древните езичници. Не можеш да ги смесиш в своя собствена религия, а после да плашиш себе си с дяволи, измислени от самата теб.
— Разбира се, братко — казвам със сведени очи. — Ти си начетен благородник: сигурна съм, че ти знаеш най-добре.
— Спри! — рязко вдига той ръка, като се смее. — Спри. Не е нужно да мислиш, че ще се опитам да споря с теб. Знам, че ти си имаш своя собствена теология. Отчасти взета от приказките и отчасти — от Библията, и цялата — безсмислена. Моля те, заради всички нас, дръж тази религия в тайна. Дръж я за себе си. И не плаши себе си с въображаеми врагове.
— Но аз сънувам истински неща.
— Щом казваш.
— Антъни, целият ми живот е доказателство за магия, за това, че мога да прозирам в бъдещето.
— Назови едно нещо.
— Нима не се омъжих за краля на Англия?
— Нима не те видях да стоиш отвън на пътя като блудницата, каквато наистина си?
Възкликвам, за да заглуша бурния му смях:
— Не беше така! Не беше така! И освен това пръстенът ми дойде при мен от реката!
Той взема ръцете ми и ги целува и двете.
— Всичко това са глупости — казва внимателно. — Няма никаква Мелузина, а една стара, полузабравена история, която майка ни някога ни разказваше преди лягане. Не съществува никакво чародейство, просто майка ни те насърчаваше с тази игра. Ти не притежаваш сили. Не съществува нищо освен онова, което ние можем да правим като грешници по Божията воля. А Томас Бърдет не притежава никакви сили, освен зла воля и обещанието на един сметкаджия.
Усмихвам му се и не споря. Но в сърцето си зная, че има нещо повече.
— Как свършила историята на Мелузина? — пита ме моят малък син Едуард същата вечер, когато го слушам как се моли преди лягане. Той дели стая с тригодишния си брат Ричард и двете момчета ме гледат с надежда: искат приказка, която да отложи времето им за лягане.
— Защо питаш?
Сядам на един стол до огъня в стаята им и придърпвам към себе си ниско столче, за да мога да вдигна краката си върху него да си починат. Усещам как новото бебе се размърдва в тялото ми. Бременна съм в шестия месец, и имам чувството, че до раждането остава още цял един живот.
— Чух негова светлост, вуйчо ми Антъни, да ти говори за нея днес — казва Едуард. — Какво станало, след като тя излязла от водата и се омъжила за рицаря?
— Приказката завършва тъжно — предупреждавам. Правя им знак, че трябва да отиват в леглото, и те ми се подчиняват, но два чифта немигащи, будни очи ме наблюдават над завивките. — Историите са различни. Някои хора казват, че един любопитен пътник дошъл до къщата им, шпионирал я и я видял как се превръща на риба в банята си. Други твърдят, че съпругът ѝ нарушил обещанието си, че ще бъде свободна да плува сама, проследил я и я видял как отново се превръща в риба.
— Но защо би имал нещо против? — пита трезвомислещият Едуард. — След като тя е била наполовина риба, когато я срещнал…
— Ами, мислел си, че може да я промени така, че тя да стане жената, която искал — обяснявам. — Понякога един мъж харесва някоя жена, но после се надява, че може да я промени. Може би той е бил такъв.
— Има ли битки в тази история? — пита сънено Ричард, когато главата му клюмва върху възглавницата.
— Не, никакви — казвам. Целувам Едуард по челото, а после отивам до другото легло и целувам Ричард. И двамата все още миришат като бебета — на сапун и топла кожа. Косите им са меки и ухаят на свеж въздух.