— Е, какво става, когато той узнава, че тя е наполовина риба? — прошепва Едуард, докато отивам към вратата.
— Тя взема децата и го напуска — казвам. — И не се срещат никога повече.
Духвам свещите от единия свещник, но оставям другия да гори. Светлината на огъня в малкото огнище прави стаята топла и уютна.
— Това е наистина тъжно — казва печално Едуард. — Бедният човек — да не види децата си, нито жена си никога повече.
— Тъжно е — съгласявам се. — Но това е просто приказка. Навярно има друг завършек, който хората са забравили да разкажат. Може би тя му е простила и се е върнала при него. Може би от обич той се е превърнал на риба и е отплувал след нея.
— Да — той е жизнерадостно момче и лесно се утешава. — Лека нощ, мамо.
— Лека нощ и Бог да ви благослови и двамата.
Когато я видя, с плискаща се по люспите ѝ вода, как се гмурка в банята, която бе построил специално за нея, мислейки си, че тя ще обича да се къпе — не да се преобразява на риба — той изпита онова мигновено отвращение, което някои мъже изпитват, когато разберат, може би за пръв път, че една жена е наистина „друго същество“. Не е момче, макар да е слаба като момче, нито глупачка, макар да я вижда как трепери от страст като глупачка. Тя не е злодей в умението си да изпитва недоволство от някого, нито пък светица в миговете си на великодушие. Тя не е мъж в никое от тези неща. Тя е жена. Същество, съвсем различно от мъж. Онова, което той видя, бе наполовина риба, но онова, което го изплаши до дън душа, бе онази част, която представляваше жена.
Злобата на Джордж към брат му става ужасно очевидна в дните на процеса срещу Бърдет и неговите съзаклятници. Когато започват да търсят доказателства, заговорът се разнищва и разкрива оплетена бъркотия от мрачни обещания и заплахи, рецепти за напоени с отрова наметала, кесийка със счукани стъкла и откровени проклятия. В книжата на Бърдет намират не само начертана диаграма с дни, предсказваща смъртта на Едуард, но и заклинания, предназначени да го убият. Когато Едуард ми ги показва, не се сдържам и потръпвам. Треперя, сякаш имам треска. Независимо дали могат да причинят смърт, или не, знам, че тези древни рисунки върху тъмна хартия имат злотворна сила.
— От тях ме обзема студ — казвам. — Усещам ги толкова студени и влажни. Усещам нещо злокобно.
— Със сигурност са доказателство за злини — казва Едуард мрачно. — Не бях и сънувал, че Джордж може да стигне толкова далече в действията си срещу мен. Бих дал всичко на света, само да можеше той да живее в мир с нас или поне да си държи езика зад зъбите. Но той е наел такива неопитни мъже, та сега всички знаят, че родният ми брат е заговорничил срещу мен. Бърдет ще бъде признат за виновен и обесен за престъплението си. Но със сигурност ще се окаже, че лично Джордж го е наел. Джордж също е виновен в измяна. Но не мога да изправя на съд собствения си брат!
— Защо не? — питам остро. Седнала съм на нисък, отрупан с възглавници стол до огъня в спалнята си, облечена само в подплатената си с кожа нощна пелерина. Тръгнали сме към отделните си легла, но Едуард вече не може да държи в себе си тревогите си. Гнусните проклятия на Бърдет може и да не са навредили на здравето му, но са помрачили духа му. — Защо да не можеш да изправиш Джордж на съд и да го изпратиш на смърт като предател? Той го заслужава.
— Защото го обичам — казва съпругът ми простичко. — Колкото ти обичаш брат си Антъни. Не мога да го изпратя на ешафода. Той е малкото ми братче. Сражавал се е редом с мен. Той има моята кръв. Любимец е на майка ми. Той е нашият Джордж.
— Бил е също и от другата страна на бойното поле — напомням му. — Той вече неведнъж предаде теб и семейството ви. Щеше да се погрижи да не останеш жив, ако ти не беше избягал, след като Уорик те залови. Той ме обяви за вещица, нареди да арестуват майка ми, стоеше и гледаше безучастно, когато убиха баща ми и брат ми Джон. Той не позволява нито справедливостта, нито чувствата му към семейството да се изпречат на пътя му. Защо трябва да го правиш ти?
Едуард, седнал в стола от другата страна на огъня, се навежда напред. На потрепващата светлина лицето му изглежда старо. За първи път виждам изписано върху него бремето на годините и кралската власт.
— Знам. Знам. Би трябвало да бъда по-суров към него, но не мога. Той е любимецът на майка ни, той е нашето малко златно момче. Не мога да повярвам, че е толкова…
— Зъл — помагам му с думата. — Вашият малък галеник е станал зъл. Той вече е голямо куче, не сладко кутренце. И има лош нрав, защото е бил глезен още от раждането. Ще трябва да се справиш сурово с него, Едуард, помни ми думите. Когато се отнасяш с него с добрина, той ти се отплаща с интриги.